— Боже мой — възкликнах аз, — погледнете я.
— Сега пък какво й става? — попита Батис.
— Боже мой, та тя плаче.
11
Катастрофата се стовари върху нас с допълнителното насилие на непредвидеността. Не бяха изминали и четирийсет и осем часа от времето на голямата касапница. Два дни, само два дни без нападение. Намирах се някъде из гората. Разхождах се въоръжен с молив и бележник и възстановявах календара. От много време не знаех точната дата на деня, който живеехме. Каф не го беше грижа, а аз на няколко пъти бях спирал да отбелязвам датите. През най-опасните периоди не слагах кръстче на приключващия ден, просто защото не вярвах, че ще настъпи следващият. А и цели страници от календара бях пресмятал по два пъти. Такъв бе случаят с един месец, от който бях дублирал всички дни: можех да проследя нервния почерк, сменил черния молив с червен, причина за объркването. Черният унищожаваше дните, като ги застрелваше с една линия. Но червеният сякаш не зачиташе валидността на зачертаването и започваше отново същия месец, ден след ден. В стил геометричен барок червеният се задържаше на всяка дата подробно, украсявайки цифрите, докато добиеха формата на капричо. Първи февруари бе дебнещо чудовище; втори — приклекнало чудовище, готово за скок; осми — планина от тела, покатерени по фара; единайсети — група в колона. Не си спомнях как съм стигнал до такава умствена несъстоятелност и сега не възприемах това като свое произведение. В началото, естествено, се зарадвах: ако бях забавил погрешка времето, значи моят кораб ще пристигне по-рано от очакваното. Но изчислението на моите грешки, на дните, зачертани два пъти, даваше резултат, точно противоположен на радостта: календарът казваше, че корабът е трябвало да се появи преди две седмици.
Какво би могло да се е случило? Нова световна война, спряла корабоплаването до приключването на военните действия? Може би. Но ако човеците сме склонни да виним големите масови убийства за собственото си нещастие — това повишава нашата стойност като личности, — то истината почти винаги се пише с малка буква. Аз бях последната песъчинка на безкрайния плаж, наречен Европа. Пушечно месо на предна позиция, анонимен патрул, поданик без владетел. Най-вероятно по вина на някой некадърен бюрократ, объркано досие или дребна небрежност са прибрали метеорологичната станция в грешна папка. Административната верига се беше скъсала на някое място — и толкоз. Аз не съществувах. Някакъв метеоролог, изгубен в околностите на Антарктида, о, колко фатално, каква страшна тревога за една международна корпорация! Съвсем сигурно е, че ръководството няма да ме включи в дневния ред на нито едно от своите заседания.
Спомням си как прелиствах нервно страниците и се опитвах да направя отново катастрофалните изчисления, които всички аритметики потвърждаваха. Спомням си черния нокът на моя показалец, нагоре-надолу, най-злочестият от всички счетоводители. Нищо, нищичко. Чувствах как се разстила отчаянието вътре в мен, един замък се сриваше в стомаха ми. Календарът бе приел смъртната присъда и ме уведомяваше, че съм обречен на доживотен затвор. Исках да умра. И все пак най-добрият начин да се забрави една лоша новина е да чуеш друга, още по-лоша. Възможно ли бе да има по-лоша новина? Да.
Не можех да повярвам на командата zum Leuchtturm!, която ме предупреждаваше откъм балкона. Усетих тревогата на Батис и чух изстрели, които надупчиха студената атмосфера, и нещо много деликатно се пречупи в мен. В началото не го осъзнах. Захвърлих молива и хартията и побягнах да спасявам живота си.
Дори не изчакаха да падне нощта. Появяваха се с първите светлосенки и обсадиха изгорелия и надупчен от шрапнели фар.
— Kollege, Kollege — викаше ме Батис и стреляше напосоки.
Стъпалата в гранитната скала бяха разрушени от експлозиите. За да стигна до вратата, трябваше да лазя на четири крака. Батис ме прикриваше. Прицелваше се в най-близките до мен чудовища. Появяваха се и изчезваха при всеки изстрел. Когато вече бях на два метра от укритието, страхът ми се превърна в бяс. Защо идваха отново? Бяхме избили стотици. А ето ги отново. Вместо да се скрия, затрупах с камъни най-близкия до мен. Грабех гранитни камъни и му ги хвърлях в лицето: един, два, три. Спомням си, че му крещях. Чудовището се закриваше с ръце. Отстъпи назад. А след това, нещо нечувано, той също ме замери с камъни! Всичко това беше ужасяващо и същевременно гротескно. Каф го ликвидира с един добре прицелен изстрел.
— Kollege! Влезте! Какво чакате?
Заех мястото си до него на балкона. Стрелях веднъж или два пъти. Не бяха много. Но ги имаше.