Отпуснах цевта. Присъствието им показваше, че всяко усилие е излишно. Каквото и да правим, те ще идват отново, винаги, повече, всички. За тях куршумите и барутът бяха като дъжд за мравките, природни бедствия, които те приемаха и които се отразяваха единствено на числеността им, никога на постоянството им. Предавах се, вдигах бяло знаме.
— Къде, по дяволите, тръгнахте? — скара ми се Батис.
Нямах сили да му отговоря. Седнах на един стол с пушката на коленете, ръцете на главата. Разплаках се като малко дете. Пред мен бе любимката. За разлика от друг път седеше на стол. Седеше, облегнала равнодушно половината от тялото си на масата. Както винаги, гледаше Батис, изстрелите, моя плач, нападението на фара, както зрител в музей разглежда картина на военна тема, от разстояние.
Бях показал смелост, енергия и интелигентност отвъд всякаква граница. Бях се борил с тях въоръжен и невъоръжен, на земята и в морето, в укрепление и на открито. И пак идваха всяка нощ, когато си поискат, безчувствени към гибелта. Батис продължаваше да стреля. Но тази битка вече не ми принадлежеше. „О, Боже мой — казах си аз, бършейки сълзите, — какво още би могъл да направи един разумен човек в моето положение, какво още? Какво би направил най-решителният, най-разумният от всички, което аз все още не съм направил?“
Погледнах влажните си от сълзи длани и любимката, любимката и дланите. Преди два дни плачеше тя, сега плачех аз. Плачът бе отпуснал не само тялото ми. Спомените ми полетяха без контрол — след като си поплачем, мислим по-свободно от всякога — и паметта ме отведе при една типична за моя наставник случка.
Веднъж бях застанал пред едно огледало, потънал в това така загадъчно самодоволство на юношите. Наставникът ми ме попита кого виждам. „Себе си — отговорих му, — едно момче.“ „Правилно — каза той. Сложи ми английска военна шапка на главата — кой знае откъде я бе извадил. — А сега?“ „Английски офицер“ — засмях се аз. „Не — прекъсна ме той, — аз не ви питам какво виждате, а кого.“ „Себе си — отговорих аз, — с английска шапка на главата.“ „Не съвсем“ — настоя той. Превръщаше всичко в едно от своите упражнения, понякога тъй дразнещи. Прекарах половин следобед с тази омразна шапка на главата. Не ми я свали, докато не отговорих просто: себе си, виждам себе си.
Двамата с любимката се гледахме през цялата нощ. Каф се бореше, а ние се гледахме от двете страни на масата и аз не знаех кого виждах, нито кой ме гледаше.
В края на нощта Батис се отнесе към мен с презрението, което заслужават дезертьорите. Сутринта излезе да се разходи или за нещо друго. Веднага след това аз се качих в жилището. Любимката спеше свита в един ъгъл на леглото. Гола, но с чорапи. Хванах я за китката и я накарах да седне на масата.
Следобед Каф видя пред себе си един трескав мъж.
— Батис! — казах аз, преливащ от ентусиазъм. — Познайте какво направих днес.
— Губили сте си времето. Трябваше сам да укрепявам вратата.
— Елате с мен.
Хванах за лакътя любимката и я поведох. Батис ме следваше. След като излязохме извън фара, я накарах да седне на земята. Той остана прав, невъзмутим.
— Вижте — казах.
Събрах под мишница една, две, три, четири цепеници. Четвъртата обаче нарочно оставих да падне. Разбира се, разигравах театър. Хващах цепеницата и друга ми се изплъзваше. Действието се повтаряше отново и отново. Батис ме гледаше посвоему, без да разбира, но и без да ме прекъсва. „Хайде, давай, давай“ — мислех си аз. Сутринта, докато Батис отсъстваше, бях направил този експеримент. Но сега не получавах резултат. Батис гледаше мен, аз — любимката, тя — дървата.
Накрая се засмя. Истината е, че беше нужно малко въображение, за да се приеме, че това е смях според нашите разбирания. Но беше. Първо заклокочи в гърдите. Все още държеше устата си затворена, но вече чувахме ясно звука. Произвеждаше го някакъв вътрешен отвор на ларинкса и до нас достигаха звуци. После разтвори устни. Наистина се смееше. Седеше със скръстени крака и разтърсваше глава от една страна до друга. С длани се удряше по вътрешната страна на бедрата. Ту придвижваше торса напред, ту обръщаше очи към небето. Гърдите й танцуваха в ритъма на смеха.
— Виждате ли? — казах аз триумфално. — Виждате ли? А сега какво мислите?
— Че моят Kollege не е способен да задържи четири дървета едновременно.
— Батис! Тя се смее! — направих пауза в очакване на реакция, която не идваше. Добавих: — Плаче. Смее се. До какви заключения стигате?
— Заключения? — викна той. — Аз ще ви кажа до какви заключения стигам! Смятам, че изтрепахме малко, много малко! Смятам, че се възпроизвеждат като бръмбари. Смятам, че скоро отново ще ни нападнат, но не като последните нощи, а с хиляди. И това ще бъде последната ни вечер на Земята. А вие се забавлявате, като размествате четири пръта като палячо на панаир.