Но аз мислех само за нея. Какво правеше там, на фара, с този троглодит? Всъщност знаех само повърхностно биографията й. Веднъж Батис ми каза, че я е намерил излегната на пясъка като някоя от медузите, които идват да умрат на нашите плажове.
— Никога ли не е пожелала да избяга? Никога ли не е напускала острова? — попитах аз. Батис не ми обръщаше никакво внимание. Настоях: — Вие често я биете. Сигурно се бои от вас. Но не бяга. А не й липсват възможности.
— Напоследък имате странни приумици.
— Да. Не мога да се освободя от една безумна мисъл — съобщих аз. — Представете си, че са нещо повече от подводни чудовища.
— Нещо повече от подводни чудовища… — произнасяше той, без да ме слуша, броейки мунициите, които намаляваха с всеки ден.
— А защо не? Може би под тези голи черепи има нещо повече от прости инстинкти. Ако е така — настоях аз, — бихме могли да се разберем с тях.
— А аз мисля, че трябва да вържете по-изкъсо въображението си — прекъсна ме той и зареди пушката с предумишлена театралност.
Не печелехме нищо от спора и аз предпочетох да си спестя една полемична вечер.
Наистина, нападенията не бяха чести. Любимката не пееше и това ни вдъхваше относителна сигурност. Но не можехме да се залъгваме. Нашите сетива се бяха изострили. Битките на фара ни бяха направили специалисти в едно познание, колкото невидимо, толкова и осезаемо. Развълнувано море; вълни с цвят на патладжан; влага във въздуха, така сгъстена, че по небето можеха да плуват китове. Неща, които не би трябвало да означават нищо, но които, без да можем да свържем причина и следствие, ни показваха, че наближава страшният съд. Че под вълните се струпваха сили и този път нашият намалял арсенал не би могъл да ги спре.
Всичко говореше за приближаването на смъртта. И може би точно поради това отново престъпих нормите с любимката, защото всичко губеше значение. Не ми бяха нужни много предпазни мерки, за да се скрия от Батис. Смъртта всеки момент щеше да се спусне на нашия остров, нашата смърт, и това беше достатъчно този мъж да се вглъби в своя вътрешен свят. Губеше времето си в непрактични, но трудоемки дейности. Бягаше от действителността чрез дребни поправки на вратата или дълги преброявания на малкото куршуми, които ни оставаха. Познаваше ги всеки поотделно, както селяните познават кравите си, и дори им даваше имена. Куршумите, които му изглеждаха по-красиви (не знам по какъв признак ги различаваше), увиваше в копринена кърпа и ги прибираше отделно. Развързваше възела и отново ги броеше. Притворил очи, ги посочваше с пръст, сякаш никога не бе сигурен за съответното име. Той знаеше, че неговата задълбоченост в подробностите ме влудява и че за да се избегне напрежение в отношенията, често се отдалечавах от фара. По време на тези дълги отсъствия прелюбодействах с любимката. В къщата на метеоролога, но най-вече в гората, да не би Батис да се появи ненадейно.
Та през тези дни на бавна агония отношенията ми с Батис бяха откъслечни. Още по-лошо: обстановката във фара стана особена по един неуловим начин. Проблемът не беше в това, което си казвахме, а в това, което вече не си казвахме. Все още не се решаваха да ни екзекутират и усещах нужда умът ми да е зает с работа. Спомних си за книгата на Фрейзър.
— Знаете ли къде е книгата на Фрейзър? От два дни я търся и не я намирам.
— Книга ли? Аз не чета книги. Това е работа за монаси.
Не му повярвах. Защо лъжеше? Толкова ли неприязън събуждах у него, та дори ми препречваше достъпа до едно философско четиво? Батис, който посвоему можеше да бъде много дипломатичен, ми нанесе удар, както си седеше на стола:
— Искате книги? Имате нужда от развлечения? Вие сте млад. Може би трябва да хванем някоя жива жабка.
И ми отправи едно крайно неприятно иронично подобие на усмивка. Подозираше ли нещо? Не. Целеше единствено да ме нарани. Освен това ми каза да напусна помещението, защото искал да се сношава с любимката. Аз не исках да си отивам.
— Последното нещо, което може да се каже за този остров — отвърнах аз, — е, че предлага скучна среда. Защо не направите усилие да я облагородите? Вероятно изходът от нашите неволи е под носа ни.
Той сдържа саркастичната си реакция.
— Нима? — скръсти ръце и много бавно допълни: — Обяснете ми тогава. Напредват ли вашите усилия? Какви точно умения й преподавате? Френска кухня? Китайска калиграфия? Или е достатъчно да жонглира с четири дървета?