Заблуждаваше се. Въпросът беше не в това, на което можехме да я научим, а какво ние можем да научим от нея. Най-лошото бе, че всъщност нищо не се беше променило. Постъпвахме като пейзажисти, които рисуват бурята с гръб към хоризонта. Нужно беше само да обърнем глава, нищо повече.
Всички очи гледат, малко забелязват, още по-малко виждат. Сега я гледах в търсене на човешкото в нея и виждах жена. Ни повече, ни по-малко; ни по-малко, ни повече. Това, което събаряше стени, бяха незначителни неща: тя се усмихва, тромава е по природа, не понася, когато я следвам и преследвам, кляка, за да пикае. Жена, която споделя тази толкова европейска идея за смешното у другите. Ама че съм и аз, още я съдя с критерия на дете, което не познава нормите на възрастните. Преди съжителствах с животно и всяка цивилизована постъпка се свързваше с опитомяването. Всеки нов ден до нея, всеки час внимателно наблюдение скъсяваше разстоянията с чудодейна бързина. Това, което бе само присъствие, се превръщаше в съжителство. И колкото повече общувах с нея, толкова повече ме задължаваше да я възприемам посредством спокойното ежедневие. Превръщаше сетивата в чувствителни инструменти и като я виждах по всякакъв друг начин, освен като животно, мястото на действието се преобразяваше сякаш под въздействието на вълшебна напитка. А тя принадлежеше на онзи свят. Тя беше те.
Всички очи гледат, малко забелязват, а още по-малко виждат. Още една нощ сме на балкона, наполовина прикрити от падащия сняг. Преди не бих могъл да видя планини от мрамор, сега различавам песъчинки на хоризонта. По време на едно от по-несъществените нападения през тези дни, когато поставиха на изпитание последните ни възможности за защита, Батис рани един от тях, от по-дребните. Четирима други му се притекоха на помощ. О, Боже мой. Онова, което тълкувахме като треска на канибали, се оказа усилието на смелите, които рискуват, за да спасят братя по оръжие под вражеския огън. Аз мразех най-вече този предполагаем канибализъм, тази жажда да се поглъща мърша, още преди тялото да е мъртво. Колко ли пъти бяхме стреляли по индивиди, които желаеха единствено да спасяват братя?
12
Коя е тя? Там, на фара, си задавах този въпрос безброй пъти. Когато ме обземаше желанието и след като я обладавах. Преди и след всяко нападение, при изгрев-слънце и при залез. Питах се всеки път, когато уморена вълна стигаше до нашите плажове: от балкона виждах морето, тази обширна площ, която винаги сме смятали за празна, и моето въображение впрягаше цялата си мощ, за да попита: Коя си, какво правиш тук?
Никога нищо няма да узная за нея. Бях осъден на това изначално невежество. Между нея и мен се простираше невъобразимо разстояние. Беше част от общество на жители на подводния свят. Въображението ми бе безсилно да си представи нейния свят, ежедневието и битовизмите, принципите, на които се крепеше съществуването му. Как можех да разбера конфликтите, които я противопоставяха на нейните съплеменници? Как бих могъл да разбера нейните разочарования и поражения? Никога не ще узная какво я е довело да се скрие на фара. Беше също толкова невъзможно, колкото и тя да разбере мотивите, довели тук един ирландец-дезертьор. Преди фара душата ми се беше движила по лъкатушни пътеки. И ако приемех вероятността, че тя е като мен, трябваше да приема също така, че нейният живот се е движил по равностойни, да, но безкрайно отдалечени пътища. Не знаех дори дали за тях съществува понятие като „любов“.
Започнах да се отнасям към нея с нежност, каквото никога преди не бях проявявал. Първият път, когато я обладах, беше чиста случайност, акт на отчаяние. Преди да я докосна, телесната й миризма ме отблъскваше. Също неокосмената глава, допирът и цветът на винаги влажната й кожа. А сега не можех да повярвам, че изобщо съм изпитвал подобни усещания. Вече нямах контрол над изблиците си на нежност. Не може да се отрече, в началото бе предумишлено: вярвах, че ако й покажа привързаност, ако я обичам, както бих постъпил с една жена, това ще е началото на взаимно сближаване. Вярвах, че ако има и най-малката чувствителност, ще схване огромната разлика между мен и Батис Каф. По този начин, мислех си, нейната най-човешка същност ще излезе на бял свят като пеперуда от пашкула. Не стана така. Без да го желая, аз й посвещавах все по-искрена страст, а тя не се трогваше. Забелязвах, че в мен расте нова любов, която фарът съчиняваше. Но колкото повече се доближавах до нея, толкова повече съпротива срещаше тази безпрецедентна любов. Преди да се любим, никога не ме гледаше в очите. А след това бе толкова невъзприемчива към усмивките, колкото и към милувките. Регулираше удоволствието с точността на часовник, който отбелязва часовете. И със същата студенина.