— Напрегнете се малко, Батис. Причинили сме им много зло. Помислете за това — ние сме нашественици. Това е тяхната земя, единствената земя, която имат. А ние сме я окупирали с една малка крепост и въоръжен гарнизон. Не смятате ли, че е достатъчно основание, за да ни нападат. — Без да искам, се нервирах. — Аз не мога да ги укорявам за това, че се борят, за да освободят острова си от нашественици! Не мога!
— Къде бяхте днес следобед?
Тази неочаквана смяна на темата ме принуди да продължа по-смирено:
— Дремнах в гората. Къде искате да бъда?
— Да, разбира се — отвърна разсеяно. — Следобедна дрямка. Това ободрява. А сега се пригответе, стъмва се.
Протегна ръка и ми подаде моя ремингтон. Не го поех. Беше моментна реакция, следствие от предшестващия спор. Моят отказ го възмути. Но не каза нищо. Нито пък аз. Излезе на балкона и малко по-късно го последвах. Аз, невъоръжен, духах на ръцете си, за да се стопля. Батис гребна шепа сняг и ми го хвърли в гърдите:
— Вземете! — каза той. — Може пък да ги прогоните със снежни топки.
— Мълчете.
Тя пееше. От черната гора до нас достигаха железни гласове. Дълъг, продължителен и нежен вой. Нежност, която ни караше да примираме от страх. Батис зареди ремингтона си с много познатия щрак-щрак.
— Не стреляйте! — казах аз.
— Пее! — каза той.
— Не.
Думите на Батис изразяваха убеждението му, че съм полудял. Прошепнах:
— Не пее, разговарят. Слушайте.
Обърнахме глави. Тя седеше на масата. Гласът й стигаше до балкона и отвъд него. Струваше ми се, че долавям диалог между виковете отвън и нейната песен. Прожекторите не показваха нищо, освен снежинки, които падаха спираловидно от небето. Влязох в помещението. Когато се приближих към масата, тя спря да пее. Гората също млъкна.
Диалогът все още ехтеше в мен. Знаех само, че някои изрази се бяха повторили по-често от други. Думи като „индов“, нещо такова. И най-вече „Анерис“, или нещо подобно. Но всякакъв опит да се транскрибират тези звуци е обречен на провал, една неосъществима партитура. Моите гласови струни приличат на техните колкото четката прилича на цигулка. Въпреки това казах с много лоша имитация и голяма доза въображение:
— Анерис.
Тя ме погледна. Това ми бе достатъчно.
— Индов, Батис. Така наричат себе си — казах с голяма щедрост по отношение на звуците и моето тълкувание. — И тя си има име: казва се Анерис. Всяка нощ се любите с жена, наречена Анерис. — И заключих, понижавайки глас: — Казва се Анерис. Много красиво име, трябва да призная.
Батис ги беше свел до безименна маса. Аз смятах, че като им дадем име, неговият възглед неизбежно ще се промени. „Индов“, „Анерис“, няма значение. Думите, които съставях, почти измислях, бяха само неясно отражение на звуците, които те произнасяха. Но това беше по-маловажно от факта, че им отреждах определена самоличност. Естествено, постигнах точно обратното на това, което търсех. Батис избухна като бомба:
— Искате да говорите езика на жабоглавците? За това ли става дума? Тогава вземете техния речник! — И рязко хвърли към мен моя ремингтон, който прелетя разстоянието, което ни разделяше. — Знаете ли колко муниции ни остават? Знаете ли? Те са там отвън, ние тук вътре. Излезте и им дайте пушката! Ще се радвам да видя как го правите. Да, ще се радвам да видя как преговаряте с жабоглавците!
Не казах нищо, а той набра инерция. Размаха стиснат юмрук:
— Махайте се оттук, проклет ревльо! Заемете поста си на стълбищната площадка! Слезте долу, защитавайте вратата! Нали ме обвинявахте, че съм убиец? Убиецът сте вие! Убиец на наивници! Заради вас ще ни убият! Ще изядат плътта ни, ще изсмучат мозъка от костите ни и когато се наситят, ще се смеят на вашите кретенски идеи, там, на дъното на своя мокър ад! Махайте се от очите ми!
Никога не бях го виждал такъв. Бе възбуден, както в най-лошите ръкопашни боеве на балкона, за миг ме накара да се почувствам като някой от омразните му жабоглавци. В продължение на няколко секунди издържах погледа му. След това предпочетох да прекратя разговора. Не слушах. Излязох от помещението.
Това, което ме изненадваше у Батис, не бяха аргументите, а отношението. Логично бе да вземем предпазни мерки. Бяхме убили стотици. Не можехме да очакваме едно бяло знаме да разреши изведнъж всички проблеми. Но Батис като че ли погребваше всякакви преговори. Не искаше да чуе и дума по въпроса.
През останалата част от нощта не се случи нищо. През отвора на вратата видях няколко, съвсем малко, които избягваха прожектора. Там горе Батис стреляше побеснял и ги ругаеше на своя германски диалект. Беше много нервен. Летяха сигнални ракети, виолетови на цвят, съвършено ненужни. За какво можеха да му послужат тези фойерверки?