Постепенно се вглъби в себе си. Избягваше всякакъв контакт с мен. Когато вечер се налагаше двамата заедно да сме на пост, говореше, без да казва нищо. Говореше и говореше, както никога преди. По този начин насищаше обстановката с празни приказки, говореше, за да задуши разговора, избягваше единствената тема, която трябваше да обсъдим. Аз се стремях да упражня всичката възможна търпимост. Исках да вярвам, че рано или късно ще отстъпи.
Тъй като изобщо не можех да разчитам на помощта му, реших сам да предприема една инициатива. Щях да се радвам да участва. Но беше невъзможно да го привлека на своя страна. Най-голямата ирония бе, че самият Каф беше подсказал идеята. По време на спора спомена безумната възможност да предадем пушките си на индов. Точно това и направих. Предпазливо, разбира се. Отдавна за старата пушка на Батис нямаше муниции и поради това ни беше напълно безполезна. Един толкова практичен индивид като него не би тъгувал за безполезно оръжие.
Отправих се към плажа, където за първи път стъпих на острова. Знаех, че те често използват това място като отправна точка, когато излизаха от океана. Там забих пушката здраво в пясъка откъм приклада. Заобиколих я с кръг от големи загладени камъни — просто съоръжение, което разкриваше моите намерения. Може би ще разберат знака. Във всеки случай нямаше какво да губим.
Изнизаха се три дни и в интерес на истината трябва да се каже, че Батис не заставаше между Анерис и мен. Вярвам, че постъпваше така поради сложни причини. Той не умееше да се справя с важни дилеми. Естествено, подозираше нещо за отношенията ми с нея. Но подозренията му бяха много по-мъгляви, отколкото би могло да се очаква при създалите се обстоятелства.
Мъжете, отдадени на морето, са колкото груби, толкова и практични. От нашето съжителство и поради простия факт, че бях прочел повече книги от него, той заключаваше, че съм нещо като библиотекар не на мястото си. Явно единствената разлика между нас се състоеше в това, че в моята биография бе влязъл един много специален наставник, нищо повече. Но Батис споделяше това разпространено схващане, според което книгите са нещо като средство против плътските изкушения, и поради това беше убеден, че нашите влечения нямат пресечна точка.
Вероятно най-много го объркваше това, че аз не му оспорвах собствеността върху Анерис. Иначе би имало пиратски сбивания, където той би се чувствал на свой терен. Но аз никога не съм предявявал претенции към някаква си вагина. Това, което излагах пред него, бе по-висше, много по-висше: че врагът не е звяр. Един по-просветен човек би заключил, че тази идея е далеч по-опасна за неговите интереси, защото именно тя неизбежно ме сближаваше с Анерис. Той — не. Очевидността сломяваше дори първобитната логика на един Батис Каф, но резултатът не бе просветление, а срив. Тъй като отхвърляше постановката в нейната цялост, не можеше да се противопостави дори на онази част от нея, която го засягаше най-пряко. Неговият отговор бе да обърне гръб и да се преструва, че не вижда проблема.
Истината бе, че Батис бе подложен на двойно преследване. Сега го дебнеха както извън фара, така и вътре. Не може да се каже, че не бе способен да разбере действителността. Просто той нито желаеше, нито можеше да я приеме. Беше се приспособил към острова посвоему. Не отричам, че притежаваше морални принципи. Не беше убиец. Или не искаше да бъде. През тези дни повтаряше повече от всякога историята за италианеца, сбъркан със содомит, или обратното. Не ставаше дума за анекдот. Бяха фрагменти от минало, което не познавах, някаква злополука, неволно убийство, постъпки повече или по-малко случайни, които го бяха отхвърлили от обществото. Може би по този начин се е озовал на острова, като беглец от правосъдието. Това не ме засягаше. В края на краищата, да се питам дали Батис е добър или лош, беше съвсем маловажно. А и на този фар, бих могъл да го потвърдя, идваха само бегълци по един или друг повод. Работата беше там, че веднъж озовал се тук, на фара, в някакъв момент се е почувствал задължен да придаде някакъв смисъл на лудостта. Избра да мисли нощем и да избягва дните. Превърна противника в звяр и така замести конфликта с варварство и опонента — със звяр. Парадоксът се състоеше в това, че разумът му се поддържаше в равновесие благодарение на тази несъстоятелност. Битката за живот поглъщаше всичко. Поради мащабите на опасността се отлагаха обсъждания, които той не приемаше, защото ги смяташе за нелепи. А щом се укрепеше логиката му, всяко нападение я увековечаваше. Терорът на индовите бе негов естествен съюзник. Колкото повече индовите се приближаваха към фара, с толкова повече аргументи се въоръжаваше Батис. Колкото по-брутални ставаха нападенията им, толкова по-малко разсъждения заслужаваше нападателят.