До последния момент изпращах бясно по морза S.O.S, Save Our Souls. S.O.S, Спасете Нашите Души. Никога молитвите и молбите за помощ не са сливали така добре, както на фара. Никога не е съществувало толкова благоприятно доказателство за атеизъм. Няма да дойдат. В онзи кораб имаше човешки същества. Чакаха ги семейства, приятели, любовници, пристанища, които в този момент, точно в този момент сигурно им се струваха далечни. Но какво знаеха те за отдалечеността? За мен, за фара? За Батис Каф или за Анерис? За тях светът, който ме задържаше, не бе нищо повече от далечен профил, едно незначително и безплодно петно.
— Не го виждат — каза Батис без никакво чувство в гласа, нито добро, нито лошо. Просто гледаше към кораба с неутрално разбиране, все още с брадвата за цепене на дърва в ръце, премигвайки като бухал. Не бях справедлив към него. Но бе единственият човек наблизо и трябваше да плати за моето отчаяние.
— Погледнете се! Не сте помръднали нито мускул! На какво сте заприличали, Каф? Нито ми помагате за индовите, нито за човеците. Било активно, било пасивно, саботирате всеки мой опит за разумно действие или за спасение. Ако корабокрушенците имаха профсъюзи, вие бихте били съвършеният стачкоизменник!
Батис излезе от фара, за да избяга от мен. Но аз го последвах надолу по стълбите. Бълвах упреци зад гърба му. Той се преструваше, че не ме чува, само мърмореше фрази на германски диалект, за да изрази отвращението си. Дръпнах го за ръкава. Вдигна ръце, ръкомахаше, сякаш бях непоносима тъща. Изплъзваше се за малко и аз отново го хващах за лакътя или за приклада на пушката, която висеше на гърба му. Спря на площадката пред фара. Разменяхме си взаимни обвинения. Силуетът на кораба бе разкъсал тънките диги, които все още ни отделяха от откровената враждебност. Мина много време, преди да осъзная, че Батис мълчи.
Стоеше с отворена уста и мълчеше. Въртеше глава ту наляво, ту надясно. И северният, и южният бряг бяха пълни със съвсем малки индови. До кръста във водата или скрити между скалите и морето като раци. Ципите на ръцете и краката им бяха почти прозрачни. Батис издиша през носа си като кон. Гледаше небето, прозрачната светлина и после силуетите, които се криеха на границата между морето и земята. Приличаше на човек, изгубен в пустинята, който се опитва да различи дали онова, което вижда, е мираж, или действителност. Направи крачка на север. Децата се скриха зад камъните. Повечето нямаха и един метър височина. Гледката на дечицата неизбежно умилява. Дори вълните изглеждаха по-благоразумни, сякаш сдържаха устрема си от страх да не ги наранят. Те използваха водата като дюшек и ни наблюдаваха с любопитство.
Изведнъж Каф свали пушката от рамото си. С припрени и тромави движения задейства пълнителя.
— Няма да го направите, нали? — казах аз.
Преглътна. Гледаше, без да вижда опасности. Бяха деца, само деца, които не търсеха прикритието на полумрака, за да ни убият. И идваха точно сега, когато дните започваха да растат. Най-накрая Батис хукна към фара в галоп, невярващ на нищо и забравил за мен.
Един изстрел във въздуха щеше да е достатъчен, за да предизвика бягство. Но той не стреля. Защо? Ако бяха само неразумни зверове, ако им дължахме само страдания и наказания, защо не ги убиваше, без да се замисли? Смятам, че и той не разбираше напълно значението на този отказ. А може би го разбираше.
Срамежливи като врабчета и благоразумни като мишлета, малките индови постепенно се придвижиха към сърцето на острова. С други думи, към фара. Първите дни не се осмелиха да преминат бреговата линия. Караха ни да се чувстваме като животни в зоологическа градина. Стотици очи, големи и зелени като ябълки, ни следяха часове наред, не пропускаха нито едно наше движение. Не знаехме какво отношение да вземем. Преди всичко Каф. Сега, когато се сблъскваше с безобиден враг, не знаеше как да постъпи. Неговото объркване отразяваше точно докъде стигаха противоречията му. Скрупулите му бележеха границите на упорството му.
Превърна се в човек-паяк. Рано сутрин излизаше от фара. Първите деца, винаги прехласнати, се появяваха около два часа по-късно. Той се преструваше на сляп, но веднага се оттегляше в жилището си. Много често вземаше Анерис със себе си и връзваше глезена й за крака на леглото. Друг път се държеше, сякаш тя не съществуваше. Държането му ставаше по-непредсказуемо от всякога.