Започнах да ценя децата като барометър на насилието. Докато са тук, мислех си, индов няма да ни нападнат. Страдах повече за тях, отколкото за себе си. Не исках дори да си представя реакцията на Каф, ако малчуганите се осмеляха да отворят трапа на неговото жилище. Най-големият разбойник от всички приличаше на малък, много грозен триъгълник. Триъгълник, защото раменете му бяха много широки, а дупето много малко, по-недоразвито, отколкото при неговите другарчета, сякаш природата все още не му беше определила конкретно пола. И грозен поради безкрайната галерия гримаси, които можеха да възпроизведат чертите му на прилеп. Другите се приближаваха до мен винаги масово, търсейки опора в числеността. Не и той. Много често се разхождаше пред мен. Движеше се с твърда крачка, повдигайки лакти и колене с военна дързост. Аз не му обръщах внимание. На моето безразличие отвръщаше, като доближаваше устата си до ухото ми, където изливаше речи. В такива случаи можех най-много да го хвана за раменете и да обърна тялото му на сто и осемдесет градуса. Отиваше си, откъдето бе дошъл, като играчка на пружина. Но в един случай прекали.
Една вечер, седнал на гранита, се бях заел да кърпя един изпокъсан пуловер. Децата се бяха потопили в морето. Всички, без триъгълника. Всяка сутрин идваше пръв и всяка вечер си отиваше последен. Дойде да бърка в ухото ми. Аз не съм майстор на иглата и тези дразнения се превръщаха в допълнителна неприятност. Изведнъж усетих, че се притиска до тялото ми. Ръце и крака ме обгръщаха през гърдите и кръста. На всичкото отгоре ми налапа ухото и засмука меката част. Незабавно получи шамар, разбира се.
Боже мой, какъв плач. Триъгълникът тичаше и плачеше, надавайки страхотни ревове. В началото не можах да сдържа смеха си. Веднага се разкаях. Лесно беше да се отгатне, че не е като другите хлапета. Дотича с плач до северния бряг, но се спря пред първата вълна. Сякаш изведнъж си спомни, че в тази посока не ще намери закрила. Без да губи нито миг, ревейки силно, се отправи към южния бряг. Този път дори не се доближи до водата. Плачът се беше смесил с безутешни хлипания и триъгълникът се въртеше като пумпал.
Понякога състраданието ни се явява като пейзаж зад последния хълм. Питах се дали този подводен свят е толкова различен от нашия: несъмнено имаха бащи и майки и съществуването на триъгълника показваше, че имат и сираци. Не издържах неговия плач. Метнах го на рамо като чувал. Занесох го до гранита и продължих да кърпя. Той отново се вкопчи в тялото ми, засмука ухото ми и така заспа. Аз се преструвах на равнодушен.
14
Знаех, че този мир е само едно крехко примирие, а всеки час без изстрели и вой — безценно отлагане. Но колкото повече дни и нощи минаваха, толкова по-далечни изглеждаха индовите. Всички мои усилия бяха насочени към това, да не мисля какво ще се случи рано или късно. Ето я човешката слабост, която се стреми да създаде надежда и да я разгласява до безкрай, така че самото повторение ни кара да бъркаме желано с действително.
Появяваха се все повече признаци, че антарктическата зима отстъпва и дава преднина на една дива пролет. Дните ни се усмихваха по-дълго; всяко денонощие светлината печелеше скъпоценни минути за сметка на тъмнината. Снеговалежите вече не бяха толкова обилни, снежинките ставаха все по-немощни. Понякога не можеше да се каже сняг ли вали, или дъжд. Мъглата все по-рядко ни прегръщаше. Сега облаците бяха много по-високи. И вдигаха много повече шум, да.
Отказах да споделям нощните дежурства с Батис. Нямаше нужда. Но знаех, че това не е подарено време: освен че отбелязваше едно примирие, присъствието на децата предлагаше на двете страни време за почивка. Казах му: