Несъзнателно бях снижил гласа си, поемайки ритъма й. Танцът на терапията.
Отново напрегнатост. Никакъв отговор.
— Нещо друго? — попитах тихо.
Тя мълчеше.
Реших да я подтикна. Многото четиридесет и пет минутни сеанси зад гърба ми ме бяха научили какъв да бъде този подтик.
— Той има и нещо друго освен шапка и палто, нали, Мелиса? Нещо в ръцете.
— Чувал.
Едва доловимо.
— Да — отвърнах аз. — Крадецът носи чувал. За какво му е?
Никакъв отговор.
— За да слага разни неща в него ли?
Очите й рязко се отвориха и ръцете й се впиха в коленете. Отново започна да се клати напред-назад — по-силно и по-бързо, без да навежда глава, сякаш скована в гръбнака.
Наведох се и я докоснах по рамото. Под плата — птичи кости.
— Искаш ли да ми кажеш какво слага в чувала, Мелиса?
Тя затвори очи, без да престава да се клати. По бузата й се търкулна сълза.
Аз отново я погалих, взех една салфетка и й избърсах очите, очаквайки я да се отдръпне. Но тя ме остави да попия сълзите.
Драматичен първи сеанс, направо филм на седмицата. Но не биваше толкова много и толкова бързо — това можеше да застраши терапията. Продължих да попивам със салфетката, опитвайки се да намеря начин да забавя темпото.
Тя пресече опитите ми с една-единствена дума:
— Деца.
— Крадецът слага в чувала деца, така ли?
— Ъхъ.
— Значи всъщност крадецът отвлича деца.
Тя отвори очи, изправи се, погледна ме и вдигна ръце нагоре като за молитва.
— Той е убиец! — извика тя, подчертавайки всяка дума с отсечено кимване. — Микокси с киселина!
— Микокси?
— Микокси с киселина, което означава отрова! Изгаряща отрова! Микокси я хвърли върху нея, сега ще се върне и отново ще я изгори, мен също!
— Върху кого хвърли Микокси отровата, Мелиса?
— Върху майка! И сега ще се върне!
— Къде е той сега?
— В затвора, но ще излезе и пак ще ни нападне!
— Защо?
— Защото не ни харесва. Той харесвал мама, но после спрял да я харесва и я залял с отровата киселина, опитал се да я убие, но само изгорил лицето й. Тя пак си останала красива, омъжила се и ме родила!
Тя закрачи из кабинета, притиснала слепоочията си с длани, наведена надолу, и замърмори досущ като досадна стара жена.
— Кога е станало всичко това, Мелиса?
— Преди да се родя.
Каза го, без да спира да се клати, с лице към стената.
— Джейкъб ли ти го каза?
Кимване.
— И майка ти ли говори за това?
Колебание. Поклащане на главата.
— Тя не обича да говори за това.
— Защо?
— Става й мъчно. Тя е била щастлива и хубава. Хората са я снимали. После Микокси й изгорил лицето и тя трябвало да се оперира.
— А този Микокси има ли и друго име? Малко име?
Тя се извърна и ме погледна истински изненадана.
— Не знам.
— Но знаеш, че е в затвора.
— Да, но той ще излезе, а това не е честно и не е справедливо!
— Скоро ли ще излезе от затвора?
Отново сконфузено изражение.
— Джейкъб ли ти каза, че скоро ще излезе?
— Не.
— Но ти е говорил за справедливост.
— Да!
— Какво означава за теб справедливост?
— Да си честен.
Тя ми хвърли предизвикателен поглед и отпусна ръцете си на плоското място, където един ден щяха да бъдат бедрата й. Напрежението смръщи извитите вежди под бретона. Устните й се свиха и тя размаха пръст.
— Трябваше да има честна справедливост! Трябваше да убият него с киселината!
— Ти се ядосваш на Микокси.
Тя отново хвърли смаян поглед към олигофрена на стола.
— Това е добре. Да те е яд на него. Когато му се ядосваш, тогава не се страхуваш от него.
Двете ръце се бяха свили в юмруци. Тя ги отвори, отпусна ги, въздъхна и наведе поглед към пода. Мачкането на ръцете продължи.
Приближих се до нея и коленичих, така че да бъда на равнището на погледа й, ако реши да вдигне очи.
— Ти си много умно момиче, Мелиса, и много ми помогна с това, че бе смела и говори за такива страшни неща. Знам колко много ти се иска вече да не те е страх. Помогнал съм на много други деца, ще помогна и на теб.
Мълчание.