— Ако искаш да говориш още за Микокси, за крадци или за каквото друго искаш, добре. Но ако не искаш, пак е добре. Има още малко време, преди Джейкъб да дойде и да те прибере. Как ще го прекараш, решаваш ти.
Никакво движение, никакъв звук — секундарникът на часовника, приличен на окачено на стената банджо, описа пълен полукръг. Най-накрая вдигна глава. Гледаше навсякъде, само не към мен, после изведнъж впери поглед в лицето ми и даже примижа, сякаш се опитваше да ме докара на фокус.
— Ще рисувам — каза тя. — Но само с моливи. Не с пастели. Много цапат.
Тя движеше молива бавно, изплезила връхчето на езика през ъгълчето на устата. Умението й да рисува бе над средното, но цялата й завършена творба ми говореше, че днес вече бе преживяла достатъчно за един ден — засмяно момиченце до засмяна котка пред червена къща и дебелостволо дърво, отрупано с ябълки. Всичко това под огромно златно слънце с леко загатнати лъчи.
Когато свърши, плъзна листа към мен и каза:
— Подарявам ти я.
— Благодаря. Страхотна е.
— Кога ще дойда пак?
— Какво ще кажеш след два дни? В петък.
— А защо не утре?
— Понякога за децата е добре да обмислят всичко, което се е случило, преди да дойдат.
— Аз мисля бързо — каза тя. — А има и още неща, които не съм казала.
— Наистина ли искаш да дойдеш утре?
— Искам по-бързо да се оправя.
— Добре тогава, можеш да дойдеш утре в пет. Ако Джейкъб те доведе.
— Ще ме доведе — каза тя. — Той също иска да се оправя.
Изпратих я през самостоятелния изход и веднага забелязах разхождащия се по коридора Дъчи, стиснал в ръка хартиен плик. Когато ни видя, се намръщи и погледна часовника си.
Мелиса каза:
— Утре в пет пак ще дойдем, Джейкъб.
Дъчи вдигна вежди и каза:
— Надявам се, че съм дошъл точно навреме, докторе.
— Точно навреме сте — отвърнах. — Аз просто показвах на Мелиса самостоятелния изход.
— За да не ме видят другите деца — обясни тя. — Това се казва уединение.
— Разбирам — каза Дъчи, оглеждайки коридора. — Донесъл съм ти нещо, млада госпожице. Да си позалъжеш малко глада до вечеря.
Горната половина на плика бе спретнато набрана като хармоника. Той я отвори внимателно с пръсти и извади отвътре сладкиш.
Мелиса изскимтя, грабна го от ръцете му и се приготви да отхапе.
Дъчи се прокашля.
Ръката на Мелиса замръзна във въздуха.
— Благодаря, Джейкъб.
— Винаги на вашите услуги, млада госпожице.
Тя се извърна към мен.
— Не искате ли малко, доктор Делауер?
— Не, благодаря, Мелиса.
Тя се облиза и се зае със сладкиша.
Казах:
— Бих искал да поговоря малко с вас, господин Дъчи.
Той отново погледна часовника си.
— Магистралата… колкото повече се бавим…
Настоях:
— По време на сеанса изникнаха някои неща. Важни неща.
— Наистина, много е… — замънка той.
Изразих търпелива усмивка и казах:
— Ако ще си върша работата, ще имам нужда от помощ, господин Дъчи.
По израза на лицето му отсъдих, че все едно съм пуснал газове на дипломатически прием. Той се прокашля и каза:
— Един момент, Мелиса.
След което се отдалечи на няколко метра от нея. Мелиса, с пълна със сладкиш уста, го проследи с поглед.
Усмихнах й се.
— Само за секунда, моето момиче.
После се приближих към него.
Той огледа коридора в двете посоки и скръсти ръце пред гърдите си.
— За какво става въпрос, докторе?
От половин метър разстояние се виждаше колко гладко е избръснат и се усещаше уханието на афтършейв и прано бельо.
— Тя ми разказа какво е станало с майка й — подхванах аз. — За някакъв тип на име Микокси.
Той се стресна.
— Наистина, сър, не е моя работа.
— Това е важно, господин Дъчи. Очевидно има пряка връзка със страха й.
— По-добре майка й…
— Правилно. Проблемът е там, че съм оставил няколко съобщения на майка й, но тя не се обажда. Обикновено дори не приемам дете без пряко родителско участие. Но Мелиса очевидно има нужда от помощ. От много помощ. Мога да й дам тази помощ, но ми трябва информация.
Той дъвка бузата си толкова дълго, че се уплаших да не я прегризе. Малко по-нататък Мелиса хапваше от сладкиша и ни гледаше.