Дъчи. Интересен човек. Захвърлен назад във времето.
От съдебен заседател до иконом. Любопитен бях да разбера тази еволюция, но надеждата да задоволя любопитството си бе малка. Както бяха тръгнали нещата, щях да извадя голям късмет, ако се доберях до точното описание на историята на пациентката ми.
Замислих се за тайнствеността и предаността на Дъчи. Джина Дикинсън е имала способността да вдъхва силна вярност. Дали именно същата безпомощност, същата безизходица на изпаднала в беда принцеса не бе накарала Ийлин Уагнър да приеме посещение в дома?
Как може да се отрази подрастването с такава майка на едно дете?
Мъже с чували…
Същите видения бях чувал вече от толкова много деца, че то се бе превърнало почти в стереотип. От деца, които бях излекувал.
Но усещах, че това дете ще е по-различно. Без евтин героизъм.
Вечерях в „Нейт-н-Ал“ на Бевърли Драйв, после се прибрах вкъщи и звъннах в Сан Лабрадор.
Този път ми отговори телефонен секретар с гласа на Дъчи, който ме уведоми, че вкъщи няма никого, и с половин глас ме помоли да оставя съобщение.
Повторих неотложната си молба да говоря с господарката на дома на Съсекс Нол 10.
4.
Същата вечер не последва никакво обаждане, нито пък на следващия ден и тъй като наближаваше пет часът, реших да се задоволя с измъкване на информацията от Дъчи, а неловкото му положение да върви по дяволите.
Да, но той не дойде. Вместо него Мелиса се появи с някакъв мексиканец на около шестдесет години — широкоплещест, стегнат и мускулест въпреки възрастта си, с тънки, побелели мустачки, клюноподобен нос и толкова загрубели кафяви ръце, че приличаха на направени от дъбова кора. Носеше работни панталони с цвят каки, обувки с гумени подметки, а пред чатала си стискаше просмукана от пот бежова шапка с широка периферия.
— Това е Сабино — каза Мелиса. — Той се грижи за градината.
Казах „здравейте“ и се представих. Градинарят се усмихна смутено и промърмори:
— Ернандес, Сабино.
— Днес дойдохме с пикапа — каза Мелиса — и гледахме всички отвисоко.
— Къде е Джейкъб? — попитах я.
Тя вдигна рамене.
— Прави разни неща.
При споменаването на Дъчи Ернандес се поизправи малко.
Аз му благодарих и му казах, че Мелиса ще бъде свободна след четиридесет и пет минути. После забелязах, че няма часовник.
— Можете да седнете, ако желаете — казах му, — или пък да излезете и да се върнете в пет и четиридесет и пет.
— Оке’ — каза той и остана на мястото си.
Посочих му един стол.
— Ооо — проточи той и седна, продължавайки да стиска шапката си.
Въведох Мелиса в кабинета.
Изпитание за лечителя — скрих раздразнението си от начина, по който възрастните ме разиграваха, и се съсредоточих върху детето.
А днес имаше върху какво да се съсредоточи човек.
Момиченцето започна да говори още със сядането, отправяйки поглед встрани от мен, декламирайки ужасите си, без да спре, с монотонен информативен тон, който ми подсказа, че е репетирала доста. Продължи нататък, затваряйки очи — силата и тонът на гласа й постоянно нарастваха, докато накрая тя почти викаше, после рязко спря и се разтрепери от страх, като че ли изведнъж бе видяла нещо неописуемо.
Преди обаче да успея да кажа нещо, тя отново препусна. Колебаейки се между гръмко бърборене и шепот, гласът й звучеше като радио със счупено копче за контролиране на звука.
— Чудовища… големи, лоши неща.
— Какви големи и лоши неща, Мелиса?
— Не знам… просто лоши.
Тя отново млъкна, прехапа долната си устна и започна да се клати.
Сложих ръка на рамото й.
Тя отвори очи и каза:
— Знам, че са измислени неща, но пак ме е страх от тях.
— Понякога измислените неща са много страшни.
Казах го с успокоителен глас, но тя ме бе завъртяла в своя свят и пред очите ми започнаха да се появяват картинки от собственото ми детство — неразбрано мърморещи орди от острозъби и закачулени сенки, промъкващи се откъм тъмните ъгли. Прашни вратички, незаключени от убийствената сила на светлината. Дървета, превръщащи се във вещици, храсти — в треперещи от желание да те погълнат слузести гадини, луната — в злобно вперено в теб огнено око.