— Толкова дълго?
Той помисли малко.
— Това наистина е най-дългият период, но тя обикновено винаги е на път. Искам да кажа, че никак не е странно да изчезва за по една седмица от време на време. Така че може да кажете на сестра й, че вероятно всичко е наред… вероятно върши неща, за които госпожа Пасадина едва ли иска да чуе.
— А как разбрахте, че е лесбийка?
— А, уликите. Ами като начало това, което чете. Лесбосписания. Редовно си ги купува, виждал съм ги в казана за боклук. А също и пощата, която получава.
— Каква поща?
Усмивката му бе широка бяла ивица на фона на наболата брада.
— Не че й се меся и я чета, Марлоу, това би било незаконно, нали? Но понякога пощата за отзад попада в моята кутия просто защото пощаджиите не допускат, че това „отзад“ изобщо съществува или пък, което е по-вероятно, ги мързи да идат дотам. По-голямата част от нея е от гейклубове. Как ви се струва дедуктивното ми мислене?
— За цял месец сигурно ви се е насъбрала доста поща — забелязах аз.
Той стана, отиде в кухнята и веднага се върна с пачка пликове, стегнати с ластик. Свали ластика и разгледа писмата едно по едно, преди да ми подаде цялата колекция.
Преброих ги. Единадесет.
— Не е кой знае колко за цял месец — казах.
— Както вече забелязах, нелюбовна личност.
Прегледах всичките. Осем от тях бяха адресирани на компютър и до „Обявителя“. Останалите три носеха името на Кати Мориарти. Едното от тях като че ли бе молба за пари от някакъв клуб за подкрепа на болните от СПИН. Другото също, само че от някаква клиника в Сан Франциско.
Третият плик беше бял, бизнес формат, и от марките по него личеше, че е бил пуснат преди три седмици в Кеймбридж, Масачузетс. Написан на машина адрес — Мис Катлийн Мориарти. Адресът на подателя бе напечатан в горния ляв ъгъл: „Съюз на гейове и лесбийки против дискриминация, Масачузетс авеню, Кеймбридж“.
Извадих си писалката, усетих се, че нямам на какво да пиша, и накрая преписах информацията на касова бележка от бензиностанция, която намерих в портфейла си.
Скидмор ме гледаше и явно това го забавляваше.
Преобърнах плика още няколко пъти, повече да му направя шоу, отколкото за нещо друго, и му го върнах.
— И така, какво успяхте да научите? — попита ме той.
— Нищо особено. Какво още можете да ми кажете за нея?
— Кестенява коса, къса прическа. Зелени очи, лице, прилично като че ли на картоф. Модата при нея се състои от широки и функционални неща.
— А има ли работа?
— Не знам за такова нещо, но би могла да има.
— Освен че е била писателка? — попитах.
— Това не е работа, Марлоу. Това е призвание.
— Виждали ли сте нещо, написано от нея?
— Да. През първите два месеца изобщо не сме си говорили, но после разбрахме, че се кланяме на една и съща муза, и разменихме информация.
— Тя показа ли ви нещо?
— Бележника с черновите.
— Спомняте ли си какво имаше в него?
Той кръстоса крака и почеса косматия си прасец.
— Как му викахте на това? Съставяне на психологически профил на обекта?
— Точно така — отвърнах. — Какво имаше в бележника й?
— Всичко да ви дам, пък на мен нищо, а? — каза той, но без сърдене.
— Аз не знам нищо, Ричард. Точно затова разговарям с теб.
— А това не означава ли, че съм доносник?
— Източник на информация.
— Аха.
— Та, бележникът й?
— Само го прегледах — отвърна той, прозявайки се. — Повечето бяха статии. Неща, писани от нея.
— Статии за какво?
Вдигане на раменете.
— Не съм се зачитал — много документални, никакво въображение.
— А дали по някакъв начин не бих могъл да видя тоя бележник?
— По кой начин?
— Ами ако например имаш ключ за апартамента й.
Той вдигна ръка към устата си в престорен ужас.
— Нарушаване на анонимността, Марлоу?
— Ами ако ти стоиш зад гърба ми, докато го чета?
— Май изобщо не ти пука за конституцията, Фил.
— Виж какво — наведох се към него аз и зашепнах поверително, — работата е сериозна. Тя вероятно е в опасност.
Той отвори уста и го усетих, че отново ще подхвърли някоя острота, затова вдигнах ръка и го спрях.