— Защото какво, Ноел?
— А? — изгледа ме той стреснато.
— Майка ти казала, че никога нямало да бъде същото, защото…
— Както и да е — отговори той сърдито.
— Ноел…
— Не е важно. Трябва да тръгвам.
Бръквайки в джоба на дънките си, той извади връзка ключове, изтича до тойотата, скочи в нея и изчезна.
Потънал в мислите си, аз се качих по стълбите към предната врата на „Халбата“. Надписът „Обядът в неделя се отлага“ бе заменен от „Затворено до второ нареждане“.
Светлините вътре бяха неестествено ярки, осветявайки безмилостно всяко олющено петънце по ламперията, всяко охлузено място по мокета.
Майло седеше на бара с чаша кафе в ръка. Дон Рамп се бе отпуснал в едно от сепаретата в дясната страна, на масата — „Дива пуйка“ и чаша, голяма като тази на Майло. От другия край на масата имаше още две кафени чаши. Рамп бе със същата бяла риза, с която беше при язовира. Изглеждаше сякаш току-що се е върнал от обиколка на ада, като при това е бил правостоящ.
Над него се бяха надвесили шефът Чикъринг и полицаят Скопек. Чикъринг пушеше пура. На Скопек, изглежда, също му се пушеше.
Когато началникът ме видя, се извърна и се намръщи. Скопек последва примера му. Майло отпи от кафето си. Рамп не направи нищо.
Казах:
— Здрасти, началник.
— Докторе.
Чикъринг мръдна с китката си, от пурата се отрони пепел и падна до бутилката на Рамп. Две трети от бърбъна в нея липсваше.
Отидох до бара и седнах до Майло. Той вдигна вежди и слабо ми се усмихна.
Чикъринг се извърна към Рамп.
— Окей, Дон, смятам, че това стига.
Ако Рамп отговори по някакъв начин, аз не го видях.
Чикъринг вдигна една от чашите в края на масата и отпи дълга глътка. Облизвайки устни, той се приближи до бара. Скопек го последва, но на няколко крачки разстояние.
— Провеждам малък разпит за приятелите си от Лос Анджелис, докторе — каза Чикъринг. — За това, което се е случило на покойния господин Маклоски. Да имате да добавите нещо към празната ни информационна банка?
— Нищо, началник.
— Добре — отвърна той, отпивайки още веднъж от кафето. Когато свали чашата от устните си, тя бе празна. Той я подаде през рамо назад, без да се обръща, Скопек я пое и я постави на масата на Рамп. — Доколкото ме засяга, това е само една формалност, докторе. Но следвам указанията от Лос Анджелис. Така че вече ви попитах и това е всичко.
Кимнах.
Той продължи:
— А как вървят останалите неща? С нашата малка Мелиса.
— Чудесно, началник.
— Добре — Пауза. Колелца дим. — Да имате някаква представа кой ще поеме домакинството?
— Не бих могъл да знам, началник.
— Ами — продължи той, — ние минахме оттам и видяхме, че една адвокатка разговаря с нея. От някаква фирма от западната част. Не знам колко опит има с тази част на града.
Свих рамене.
— Глен Ангър е добър човек — каза той. — Отрасъл е тук. Познавам го от години.
Не казах нищо.
— Е — продължи той, — трябва да тръгваме. — Към Рамп: — Умната, Дон. Ако имаш нужда от нещо, само се обади. Доста народ те търси, доста народ отново иска да му замирише на бифтек и ф. м. на грил.
Той му намигна. Рамп не помръдна.
След като Чикъринг и Скопек си тръгнаха, аз се обърнах към Майло:
— Ф. м.?
— Филе миньон — отвърна Майло. — Малко преди да дойдеш, проведохме един приятен разговор за телешкото. Началникът бил голям познавач. Купувал си пакетирани стекове от Омаха.
Хвърлих поглед към Рамп, който все още не беше помръднал.
— А той участва ли в разговора? — попитах аз много тихо.
Майло остави чашата си на бара. Счупеното огледало бе свалено. На негово място сивееше гола мазилка.
— Не — отвърна той. — И изобщо не прави нищо друго, освен да смуче бърбън.
— А Никуист?
— Никаква вест от него. Не че някой се е интересувал.
— А защо ПУЛА е изпратило Чикъринг насам?
— За да не разбутват Сан Лабрадор и пак да кажат, че са си свършили работата.
— Каза ли нещо ново за Маклоски?
Той поклати глава.
— А как реагира Рамп, като чу за смъртта му?
— Впери поглед в Чикъринг и отпи здрава глътка от „Пуйката“.
— Никаква изненада?