— Въпросът не е в пречупването — отвърнах, — а в нивото на натрупания стрес. Настроението й хвърчи нагоре и пропада надолу. Тя се люшка между изтощение и затваряне в себе си и гневни изблици. Още не се е стабилизирала. Ще я понаблюдавам известно време. Не бих я посъветвал да хукне по съдилища, докато не се уверя, че се е оправила.
— Нагоре и надолу, а? — каза тя. — Да не е някаква маниакална депресия?
— О, нищо такова. Всъщност то е доста логично, като се имат предвид преживените от нея емоционални сътресения.
— За колко време смятате, че ще се оправи?
— Трудно е да се каже. Можете да разработите с нея стратегията си, тоест интелектуалната й част. Обаче засега избягвайте конфликтните ситуации.
— Ами че досега това е постоянното й поведение. Този факт много ме изненада. Майка й е починала едва преди няколко дни и аз очаквах да изпитва малко повече мъка.
— Това сигурно е свързано с нещо, което тя научи още преди много години. Да трансформира страха си в гняв, за да чувства по-добре, че владее положението.
— Разбирам — отвърна тя. — Значи й давате чист здравен картон?
— Както вече казах, засега не ми се иска да я подлагам на каквито и да било големи изпитания, но с течение на времето очаквам да се справи без проблеми. Но гарантирам, че няма никакво психическо заболяване.
— Добре. Бихте ли казали същото в съда? Защото цялата работа сигурно ще се завърти около нейните умствени способности.
— Дори и ако ответната страна бъде уличена в незаконна дейност?
— Ако нещата се отплеснат натам, ще извадим голям късмет. Аз също се опитвам да погледна от този ъгъл, както сигурно Майло ви е казал. Джим Даус току-що приключи с един много скъп развод и знам със сигурност, че е накупил твърде много съмнителни облигации за личния си портфейл в банката. Из колегията се носят слухове за някакъв странен бизнес, но това може да се окаже просто кал, хвърляна по него от адвокатите на бившата му жена. Затова аз трябва да си покрия всички бази и да допусна, че Даус и банкерът са действали като светци. Но дори и да не са, по начина, по който могат да се обработват бумагите, вече е много трудно да се открият нередности. Непрекъснато си имам работа с кинаджии — счетоводителите им са специалисти в тази област. А този случай сигурно ще загрубее, защото имуществото е огромно. Може да се проточи с години. Трябва да съм сигурна, че клиентката ми е непоклатима.
— Непоклатима е — отвърнах. — За човек на нейните години. Но това не означава неуязвима.
— Непоклатима ми е достатъчно, докторе. А, ето я, идва насам. Искате ли да поговорите с нея?
— Да.
Леко стъргане, после:
— Здравейте, доктор Делауер.
— Здрасти. Как е?
— Бива… Всъщност си мислех, че двамата с вас бихме могли да поговорим.
— Разбира се. Кога?
— Ами… В момента работя със Сюзън и вече започвам да се уморявам. Какво ще кажете за утре?
— Утре да бъде. В десет часа сутринта добре ли е?
— Да. Благодаря, доктор Делауер. И съжалявам, ако съм била… трудна.
— Не си била, Мелиса.
— Просто… Не мислех за… майка. Аз… някак си го отхвърлях. Не знам… спах толкова много. А сега непрекъснато мисля за нея. Не мога да се спра. Че няма да я видя никога вече… лицето й… Че тя вече никога няма да…
Сълзи. Дълго мълчание.
— Слушам те, Мелиса.
— Нещата никога няма вече да бъдат същите — каза тя. После затвори.
Шест и двадесет — все още никаква следа от Бетъл или Ноел. Позвъних в службата и бях информиран, че се е обаждал професор Сет Файъкър и е оставил бостънски телефонен номер.
Набрах го и оттатък ми се обади детски глас.
— Ало?
— Професор Файъкър, моля.
— Татко го няма.
— А знаеш ли къде е?
Намеси се женски глас.
— Дом Файъкър. Кой се обажда, моля?
— Казвам се доктор Алекс Делауер и търся професор Файъкър.
— Говорите с детегледачката, докторе. Сет каза, че може да се обадите. Ето ви номера, където можете да го намерите.
Записах си го. Благодарих й, дадох й номера на „Халбата“, в случай че се наложи, затворих и набрах записания телефон.
Отговори мъжки глас:
— Морски ресторант, Кендъл Скуеър.
— Опитвам се да се свържа с професор Файъкър. Разбрах, че вечеря там.