— Бриджит Макуилямс ли ви даде телефона ми?
— Бинго — отвърна тя.
— Да не сте репортер от „Банър“?
— И още как. Интервюирам елтабла. Аз съм електротехник, господине.
— Но познавате Кати… Кейт Мориарти?
— Тия ваши въпроси наистина валят като град — каза тя.
Говореше бавно, нарочно бавно. Лек смях в края на изречението. Стори ми се, че долових леко алкохолно провлачване на думите.
— Кейт я няма вече повече от месец — казах. — Семейството й…
— О, да, да. Знам ви песничката. Бридж ми я изпя. Кажете на семейството да не потъва в скръб. Кейт често изчезва — такъв й е номерът.
— Този път може да не е нормално.
— Мислите ли?
— Да.
— Е — каза тя, — такава ви е работата.
— Щом не се безпокоите, защо тогава си давате труда да се обаждате?
Пауза.
— Добър въпрос… Аз дори не ви познавам. Така че защо да не ви намаля разходите и да ви кажа чао…
— Чакайте — побързах да кажа аз. — Моля ви.
— О, колко сме учтиви, а? — Смях. — Добре, спечелихте една минута.
— Аз съм психолог. В съобщението, което оставих за Бриджит, се обясняваше как…
— Да, да, и това знам. Значи си психар. Извини ме, ако не ти звуча много ласкаво.
— Да не би да имате лоши спомени от психари?
Тишина.
— Харесвам се такава, каквато съм.
Казах:
— Ийлин Уагнър. Затова се обадихте.
Дълго мълчание. За миг помислих, че е затворила.
После ме попита:
— Познаваше ли се с Ийлин?
— Запознах се с нея, когато работеше като педиатър тук. Тя ми предаде един пациент, но когато се опитах да се свържа с нея и да поговорим за него, не можах да я намеря. Май беше напуснала града. И страната.
— Май да.
— Те двете с Кейт бяха ли приятелки?
Смях.
— Не.
— Но Кейт се интересуваше от смъртта на Ийлин… намерих една изрезка в бележника й. От „Бостън Глоуб“, без име. Кейт по това време за „Глоуб“ ли е работела?
— Не знам — отвърна грубо тя. — От къде на къде, по дяволите, ще се интересувам, какво, по дяволите, прави и за кого, по дяволите, работи?
Този път определено алкохолно провлачване.
Отново мълчание.
Казах:
— Съжалявам, ако това ви разстройва.
— Съжаляваш ли?
— Да.
— Защо?
Въпросът ме свари неподготвен и докато успея да намеря какво да отговоря, тя продължи:
— Изобщо нямаш представа за мен, защо, по дяволите, трябва да ти пука как се чувствам?
— Окей — отвърнах. — Не изпитвам съчувствие към теб специално. Това е силата на навика. Радвам се, когато карам хората да се чувстват добре. Може би това е добре за егото ми. В училище ми викаха Мистър Йе27.
— Мистър Йе? Йе, страхотно. Йе, йе, йе — като „Бийтълс“. Джон, Пол, как му беше името и Ринго. И Психаря. Подлудяващи тълпата… „Искам да ти държа жлезата“28.
Накъсан смях. Някъде отзад Джеймс Браун молеше за нещо. За любов или милост.
Казах:
— Ийлин също беше госпожа Йе. Не съм изненадан, че се е захванала с психиатрия.
Джеймс Браун.
— Ало?
Мълчание.
— Сали?
— Да, слушам те. Бог знае защо.
— Разкажи ми за Ийлин.
Отново само Джеймс Браун. Затаих дъх.
Накрая тя каза:
— Няма какво да разказвам. Беше загуба на време. Шибана загуба на време.
— Защо го е направила, Сали?
— А защо мислиш, че го е направила? Щото не искаше да бъде повече това, което беше… след всичкото това…
— Всичкото това какво?
— Шибано време! Лайнарски истории с часове наред. С психари, със съветници, с какви ли не. Мислех си, мамка му, че всички тези лайна ще ги оставим зад нас. Мислех си, мамка му, че тя е щастлива. Мислех си, мамка му, че е доволна от начина, по който Бог, в неговата безгранична милост, я е сътворил. Бог да я убие!
— Може би някой се е опитал да я убеди в противното. Може би някой се е опитал да я промени.
Десетина такта от Джеймс Браун. Заглавието на песента най-сетне проблесна в главата ми — „Мила, моля те, не си отивай“.
Тя каза:
— Може. Не знам, мамка му!
— Кейт Мориарти е мислела така, Сали. Тя е открила нещо за терапевтите на Ийлин, нали? И точно затова се е озовала чак в Калифорния.
28
Известната песен на „Бийтълс“ I want to hold your hand („Искам да ти държа ръката“) е преиначена в I want to hold your gland („Искам да ти държа жлезата“). — Б.пр.