— Фантастични, а? — подметнах. — Само дето не се получи.
— О, получи се и още как. Работихме така с години.
— Само че с Ийлин Уагнър не се получи.
Той отново погали Урсула и се извърна към мен.
— Е, това наистина беше грешка. Грешка на жена ми. Неправилен подбор на пациента. Уагнър беше мекосърдечна и добронамерена крава. Психологията и психиатрията са пълни с такива.
— Като е била такава, защо сте я приели за ваша колежка в Харвард?
Той поклати глава и се разсмя.
— Тя не ми е била никаква. Ако беше до мен, щях да я върна в сестринското училище. Цял месец се въртя на работа около жена ми. Помагала й при черната работа. Жена ми научила за сексуалната й патология и се опитала да й помогне. По същия начин, по който аз се опитах да помогна на жена ми. Бях против още от самото начало, усещах, че кравата не е подходяща за технологията ни, не бе достатъчно мотивирана, нямаше достатъчно воля. Жена ми обаче бе много отзивчива. И аз се предадох.
— Тя след Урсула първият обект ли ви беше?
— Нашият първи пациент. За нещастие. И както предрекох, тя се справи много зле. Което не говори нищо против технологията ни.
Той рязко вдигна поглед към жена си. Стори ми се, че пръстът му върху копчето се напрегна.
— Вярно, самоубийството е твърде лоша реакция — подхвърлих отново.
— Самоубийство? — Усмивката му бе бавна, почти мързелива. Поклати глава. — Запомни — тази крава беше неспособна да направи каквото и да било за себе си.
Задавени звуци откъм Урсула.
Габни каза:
— Съжалявам, скъпа. Не ти казах.
— В Харвард са го помислили за самоубийство — казах. — От медицинския факултет някак си разбрали какъв вид изследвания провеждате и са ви помолили да напуснете.
— Някак си — промърмори той и усмивката вече я нямаше. — Кравата се оказа и драскач. Неизпратени никога и накапани със сълзи любовни писма, натикани в едно от чекмеджетата й. Отвратителна работа.
Приближавайки се отново до жена си, той я погали по бузата и я целуна по едно от обръснатите петна на главата. Очите й бяха здраво стиснати — тя не направи опит да отвърне глава от него.
— Любовни писма, писани до теб, скъпа — каза той. — Сърцераздирателни, безсмислени и едва ли биха могли да послужат като улика. Но във факултета аз имах врагове и те подскочиха до тавана. Можех да се преборя. Обаче Харвард вече нямаше какво да ми предложи. Беше дошло време да сменим обстановката.
— Калифорния — казах аз. — Сан Лабрадор. По предложение на жена ти, нали? Да отидете на запад и да потърсите възможности за клинична терапия.
Възможности, разкрили се след наблюденията на Урсула над Ийлин Уагнър. Сеанси при закрити врати, превърнали се в терапия, както често става при наблюденията.
Ийлин говори за миналото си. За нуждите си. За сексуалния конфликт, принудил я да се прехвърли от педиатрия на психиатрия.
Споделяйки опита си години преди това с една измъчваща се, богата агорафобка. С една похабена принцеса, скрита зад стените на розовия си замък, осакатена от страх, който постепенно се прехвърля на дъщеря й — едно момиченце, толкова забележително, че то самото я е помолило за помощ…
Един разговор отпреди единадесет години нахлу в съзнанието ми.
Ийлин с горе-долу приемливите си обувки и мъжка блуза, премятаща черната си чанта от рамо на рамо.
Тя наистина е красива. Въпреки белезите… Сладка. В уязвимия смисъл на думата.
Изглежда, сте научили доста неща само от една кратка визита.
Червенината, избила по бузите на Ийлин.
Старая се.
Тогава смущението й бе загадка за мен. А сега всичко стана толкова ясно.
Имало е нещо далеч повече от една кратка визита.
И нещо далеч повече от медицинска консултация.
Мелиса е усетила, че нещо не е наред, но не е знаела какво, не е могла да го разбере.
Тя е приятелка на майка… Тя харесва майка.
Джейкъб Дъчи е знаел — оправда това, че Джина ме избягва, с твърдението, че изпитвала вроден страх от лекари.
Да, но аз го оспорих: Но се е срещнала с доктор Уагнър.
Да. Това бе изненада. Тя не умее да се справя добре с изненадите.