Драпах напред да се добера до ръцете му, ритнах го в корема и той се преви надве, но стискаше дистанционното като с клещи.
Накрая трябваше да му счупя китката, за да го принудя да го пусне.
Сложих дистанционното в джоба си, без да го изпускам от очи. Той лежеше проснат на пода, държеше се за китката и плачеше.
Жените не спряха да потрепват дълго, дълго време.
Изключих машините, издърпах електродите и кабелите и с тяхна помощ му вързах ръцете и краката. Когато се убедих, че не може да помръдне, отидох при жените.
36.
Заключих Габни в хамбара, занесох Джина и Урсула в къщата, завих ги, дадох на Урсула да пие малко ябълков сок, който намерих в хладилника. Натурален. Както и всичко останало в добре заредения хладилник. Книги за оцеляване по лавиците в кухнята. Пушка и ловна карабина, окачени над масата. Швейцарски армейски нож, пълна кутия с игли за подкожни инжекции и ампули лекарства. Професорът се е подготвял за дълго пътуване.
Обадих се на 911, после спешно позвъних и на Сюзън Лафамилия. Тя превъзмогна ужаса забележително лесно, тонът й бързо стана делови, записа си най-важните подробности и ми каза, че щяла да се погрижи за останалото.
Линейките дойдоха след около час и половина, придружени от четири коли на полицията от Санта Барбара. Докато ги чаках да пристигнат, намерих дневниците на Габни — не кой знае какво постижение. На масата в столовата той бе оставил половин дузина тетрадки. Две страници бяха всичко, което можах да понеса от тях.
Следващите два часа прекарах в разговори с мъже в униформа и със сериозни лица. Сюзън Лафамилия пристигна заедно с един млад мъж, облечен в масленозелен костюм „Хюго Бос“ и с ретро връзка, продума си няколко думи с ченгетата и ме измъкна оттам. Господин Моден се оказа един от сътрудниците й — изобщо не можах да науча името му. Той закара севилята ми обратно в Лос Анджелис, а Сюзън ме откара у дома с нейния „Ягуар“. Не ми задаваше никакви въпроси и аз тутакси заспах, доволен, че съм пътник.
На другата сутрин пропуснах срещата си в десет часа с Мелиса, но не защото не се опитах. В шест часа сутринта вече бях буден, клечах пред басейна и гледах как малките рибки, големи колкото половин карфица, се стрелкаха насам-натам из водата. В девет и половина бях пред Съсекс Нол. Портите отвън бяха отворени, но никой не отвори вратата на къщата.
Видях един от синовете на Ернандес да подкастря бръшляна близо до външната стена на имението и го попитах къде са откарали Джина. В някаква болница в Санта Барбара, каза ми той. Не, не знаел в коя точно.
Повярвах му, но въпреки това опитах вратата.
Докато минавах покрай него с колата, той ме погледна тъжно — може би ме е съжалявал, че му нямам доверие.
Тъкмо подадох носа на севилята на улицата, когато забелязах кафявия шевролет да се приближава от юг. Движеше се толкова бавно, сякаш стоеше на едно място. Дръпнах се навътре и когато тя влезе в алеята, аз вече се приближавах към дясната врата на стреснатата и изплашена Бетъл Дръкър.
— Съжалявам — каза тя и включи на задна.
— Не — отвърнах. — Моля ви. Няма никого, но искам да поговоря малко с вас.
— Няма за какво.
— Тогава защо сте тук?
— Не знам — каза тя.
Бе облечена в кафява рокля, имаше няколко украшения и съвсем малко грим. Фигурата й не можеше да не бъде забелязана. Все пак щеше да мине известно време, преди да изпитам удоволствие от гледката й.
— Наистина не знам — повтори тя. Ръката й остана на лоста за скоростите.
— Дошли сте да покажете уважението си — казах. — Много мило от ваша страна.
Тя ме изгледа така, сякаш говорех на суахили. Заобиколих предницата на колата и седнах отпред до нея.
Тя отвори уста да протестира, после с лекота, която говореше за принуда цял живот да се съгласява, чертите й добиха примирен израз.
— Какво? — попита тя.
— Знаете ли какво стана?
Кимване.
— Ноел ми каза.
— Къде е Ноел?
— Отиде при тях сутринта.
Неизречените думи: както винаги.
— Той е страхотно хлапе. Свършили сте чудесна работа.