— Защо мислиш така?
— Ами заради всичко това. — Погледна през предното стъкло към огромната, боядисана с цвят на праскова къща. — Това нещо направо може да те съсипе. Ноел може да мисли, но знае ли човек… Мислите ли, че те двамата…
— Кой знае? — отвърнах. — Млади са, много път има пред тях.
— Защото на мен тази работа много не ми харесва. Всеки би помислил, че аз съм тази, която би трябвало да настоява за това, но не е така. Това не е истински, не е по начина, по който истинските хора трябва да живеят. Той е мое дете, излязъл е от мен с много болка и не искам да го видя съсипан от всичко това.
— Разбирам какво имаш предвид — казах. — Надявам се Мелиса също да се измъкне оттук.
— Аха. Май и за нея това не е било бурканът с мед.
— Не, не е.
Отворих вратата.
— Всичко хубаво и ти благодаря за времето, което отдели.
— Не — отвърна тя. — Не знае. Мисли, че и аз не знам. Казвала съм му, че е било само за една нощ — няма начин да разбере. И той наистина ми вярва. Едно време… правех такива неща. Разказах му история, която не говори никак добре за мен, но трябваше да направя това, което смятах за правилно.
— Разбира се — казах аз и взех ръката й. — Правилно си постъпила. Бетъл, това за Ноел го казах съвсем сериозно.
Тя стисна ръката ми и я пусна.
— Звучиш ми истински. Ще се опитам да го повярвам.
37.
Майло дойде вкъщи към четири часа. Тъкмо работех върху монографията и го въведох в кабинета.
— Много оплескан бил тоя Даус — започна той, показвайки ми куфарчето си и оставяйки го на бюрото. — Не че е кой знае колко важно.
— Може да се окаже важно — казах. — В смисъл да се възстанови онова, което е завлякъл от имението.
— Аха — отвърна той. — Нещо много бързо навлизаш в моя бизнес. Как я караш?
— Екстра.
— Вярно?
— Вярно. А ти?
— Още съм на тая работа. Адвокат Лафамилия харесва стила ми.
— Жена с вкус.
— Сигурен ли си, че си окей?
— Добре съм. Имам малки рибки в басейна, те растат и се развиват прекрасно и аз съм в чудесно настроение.
— Малки рибки ли?
— Искаш ли да ги видиш?
— Искам.
Слязохме в японската градина. Отначало Майло не можа да ги види, но накрая ги видя и се усмихна.
— А, да. Сладури. С какво ги храниш?
— Мляна рибешка храна.
— А големите не ги ли ядат?
— Ядат ги. По-бързите обаче оцеляват.
— Аха.
Той седна на един камък и подложи лице на слънцето.
— Снощи Никуист дошъл в ресторанта. Говорили няколко минути с Дон, после се разделили. Приличало на сбогуване. Бусът бил натоварен като за дълго пътуване.
— Това от твоя човек ли го научи?
— Всяка една подробност. Заедно и с часа на твоето заминаване оттам. С точност до секундата. Страхотен е в подробностите. Ако бях проявил достатъчно ум, щях да му кажа да те проследи.
— А щеше ли да може да помогне?
Той се усмихна.
— Сигурно не. Страда от артрит и емфизема. Но има адски добър почерк.
Върнахме се в кабинета. Майло погледна листа в пишещата машина и попита:
— Какво е това?
— Монографията ми.
— Значи всичко се връща в нормалните си релси, а? Кога ще се видиш с Мелиса?
— В смисъл терапия ли?
— В смисъл.
— Веднага щом се върне в Лос Анджелис. Преди около час й се обадих. Не иска да се отдели от майка си. Докторът, с когото разговарях, каза, че Джина ще може да бъде преместена не по-рано от седмица. А след това ще има по-продължително лечение.
— Исусе! — промърмори той. — Мелиса наистина ще има нужда от теб. А може би всички, замесени в тая история, трябва да се подложат на терапия.
— Ама голяма услуга ти направих, а?
— Всъщност да. Когато седна да си пиша мемоарите, на тази история ще посветя цяла отделна глава. Адвокат Лафамилия каза, че щяла да ми стане агент, ако някога се захвана.
— Адвокат Лафамилия вероятно ще бъде много добър агент.
Той се усмихна.
— За Даус и Ангър дойде време да им напъхат топките в месомелачката. Почти ги съжалявам… Ял ли си нещо? Ако не си, готов съм да хапна нещо по-солидно.
— Закусих много стабилно — отвърнах. — Но съм готов да направя нещо друго.