През лицето му първо премина изненада, последвана от велико спокойствие. Сякаш му се бе случило нещо извънредно лошо, от което неочаквано се е измъкнал успешно.
Доста се потруди, докато изобрази усмивка за момичето, а после му бе още по-трудно и докато изрече:
— Влезте.
Глас като от античен грамофон.
— Нещо да ви трябва господин Ди? — попита момичето.
Мъжът поклати глава. С ново усилие.
Тя излезе. Двамата с Майло влязохме. Затворих вратата.
— Здравейте, господин Дъчи — казах аз.
Отсечено кимване.
— Помните ли ме? Алекс Делауер. Преди девет години.
С потрепващи клепачи и с усилие, той успя да промълви:
— Док… торе.
— Това е един мой приятел, господин Майло Стърджис. Господин Стърджис, господин Джейкъб Дъчи. Добър приятел на Мелиса и майка й.
— Седнете. — С кимане към стола.
Единствената друга мебелировка в стаята беше масата, по-стара даже и от гардероба.
— Чай?
— Не, благодаря.
— Вие — каза той на Майло, дълго време мъчейки се да изрече думата. — Приличате. На поли… цай.
— Защото е такъв — отвърнах. — В отпуск. Но не е тук по работа.
— Разбирам. — Дъчи скръсти ръце в скута си и остана така.
Изведнъж съжалих, че дойдохме, и всичко това се изписа на лицето ми. Какъвто джентълмен беше, Дъчи веднага ме усети.
— Не се… без… покойте. Говорете.
— Няма защо да го обсъждаме. Считайте това за приятелско посещение.
По безкръвните, тънки като острие на бръснач устни пробяга нещо като слаба усмивка.
— Говорете. За… всичко. — После: — Как?
— Просто догадка — отвърнах. — Вечерта, преди да сгазят Маклоски, Мадлен седеше до леглото на Мелиса и е използвала телефона. Видях го, беше на пода. Обадила ви се е тук и ви е казала, че Джина е мъртва. Помолила ви е да се погрижите за това. Да влезете в старата си роля.
— Не — каза той. — Това… е погрешно. Не тя… Нищо.
— Не мисля така, сър — възрази Майло и измъкна от джоба си лист хартия. — Това е разпечатка от телефонните разговори, проведени по личния телефон на Мелиса онази вечер. Описани са до секундата. В рамките на един час са проведени три разговора с Дома за стари хора „Плезънт рест хоспис“.
— Не… пряко доказа… телство — отвърна Дъчи. — Тя ми… се обажда. Непрекъс… нато.
— Видяхме и колата, сър — продължи Майло, — кадилака, регистриран на ваше име. Твърде интересно огъване на предната броня. Според мен полицейската лаборатория ще се справи.
Дъчи се загледа в него, но в погледа му нямаше тревога — той сякаш оценяваше дрехите му. Майло се бе облякъл доста добре — според него. Дъчи обаче запази оценката за себе си.
— Не се безпокойте, господин Дъчи — каза Майло. — Това е извън протокола. Но дори и да не беше, не сте уведомен за правата си, така че каквото и да кажете, няма да бъде използвано срещу вас.
— Мадлен… няма нищо… общо с…
— Дори и да има, нас това не ни интересува, сър. Просто се опитваме да съберем цялата картинка.
— Тя… не е.
— Прекрасно — каза Майло. — Както кажете. Вие сам сте страшилището на крайните квартали.
Усмивката на Дъчи бе изненадващо бърза и широка.
— Били. Хлапето. Какво… още искате… да знаете?
— Какво направихте, за да примамите Маклоски навън? — попита Майло. — Използвахте сина му ли?
Усмивката на Дъчи потрепна и изчезна като слаб радиосигнал.
— Нечестно. Но друг… начин нямаше.
— Кой го извика? Ноел или Мелиса?
— Не. — Треперене. — Не. Не, не. Кълна… се.
— Спокойно, спокойно. Вярвам ви.
Мина известно време, преди лицето на Дъчи да се успокои отново.
— И така, кой извика Маклоски? — попита Майло. — Със сигурност не сте били вие.
— Приятели.
— Какво са му казали приятелите?
— Синът. В беда. Помогни. — Пауза за поемане на дъх. — Ба… щино… сърце. Връзки.
Дъчи направи едно разкъсващо, бавно, теглещо движение с ръка.
— Откъде знаехте, че той ще повярва?
— Не… знаехме. По… кер.
— Значи сте го измъкнали оттам с историята за сина му. И после приятелите ви са го сгазили.
— Не. — Сочейки колосания си нагръдник. — Аз.
— Вие можете ли още да карате?
— Поня… кога.
— Аха.