— Ин. Ди. Пет… стотин30. — Неподправено весело изражение на пергаментовото лице.
— Вие и Парнели31, а?
Скърцащ смях.
— Май ще бъде глупаво да питам защо.
Тържествено поклащане на главата.
— Не.
Мълчание.
Дъчи се усмихна и успя отново да сложи ръка на нагръдника си.
— Питайте.
Майло завъртя очи към тавана.
Казах:
— Защо го направихте, господин Дъчи?
Той се изправи, залитна, но махна с ръка да не му помагаме. Минаха цели пет минути, преди да успее да застане съвсем прав. Знам със сигурност, защото бях вперил поглед в секундарника на часовника си. Още пет, докато се добере до металната конструкция и се облегне тържествуващо на нея.
Тържество, преминаващо границите на физическото понятие.
— Има… причина — отвърна накрая той. — Това е… моя работа.
38.
— Толкова са мънички — каза тя. — Ще оцелеят ли?
— Това са оцелелите — отвърнах. — Номерът е да храниш добре големите, за да не ядат малките.
— А как успяхте да ги развъдите?
— Нищо не съм правил. То просто стана.
— Но сигурно все пак нещо сте направили. За да стане.
— Осигурих водата.
Тя се усмихна.
Бяхме до ръба на басейна. Въздухът бе спокоен и водопадът шумеше тихо. Голите й крака бяха подвити под полата, а ръцете й галеха тревата.
— Харесва ми. Може ли винаги да говорим тук?
— Разбира се.
— Толкова е спокойно — въздъхна тя.
Ръцете й оставиха тревата и започнаха да се мачкат една друга.
— Как е тя? — попитах.
— Добре. Май. Непрекъснато очаквам нещо да… не знам… Може би да се пречупи. Да започне да крещи и да губи самоконтрол. Изглежда прекалено добре.
— Това безпокои ли те?
— В известен смисъл. Но май това, което ме безпокои истински, е, че тя не знае. Не знае какво е станало. Искам да кажа… тя казва, че е припаднала и се е събудила в болницата, но…
— Но какво?
— Може би тя просто се опитва да ме предпази. Или себе си. Да го изгони от паметта си. Да го потисне.
— Аз й вярвам — казах. — През цялото време, откакто я видях, тя беше в безсъзнание. Изобщо не е съзнавала къде се намира.
— Да — отвърна тя. — Доктор Левин казва същото… Харесвам го. Левин. Кара те да си мислиш, че има много време. Че това, което казваш, е важно.
— Радвам се.
— Слава богу, че тя попадна на добър лекар. — Извърна се към мен с влажни очи. — Не знам как да ви благодаря.
— Вече го направи.
— Но това не е достатъчно… това, което направихте…
Посегна за ръката ми, после се отказа и се загледа във водата.
— Взех решение — каза тя. — Какво да правя. Една година тук, после ще видим. Само един семестър може би няма да е достатъчен. Има толкова неща да се вършат. Тази сутрин се обадих в Харвард. От болницата, преди да пристигне хеликоптерът. Благодарих им, че удължиха срока, и им съобщих решението си. Казаха, че ако искам да се прехвърля при тях от Лосанджелиския университет, ще ме вземат, ако оценките ми са добри.
— Сигурен съм, че ще бъдат.
— Може би… ако успея да се организирам. Ноел замина. Вчера се обади да си вземем довиждане.
— Как мина?
— Изглеждаше малко изплашен. Което доста ме изненада. Винаги съм мислела, че се владее. Беше почти… голям сладур. Майка му беше с него. Виж, тя беше много нервна. Много ще й липсва.
— Смятате ли двамата с Ноел да поддържате връзка?
— Разбрахме се да си пишем. Но знаете как е — нови места, нов живот. Той наистина беше добър приятел.
— Да, така е.
Слаба, тъжна усмивка.
— Какво има? — попитах.
— Знам, че иска нещо повече от това. Това ме кара да се чувствам… Не знам… Може би там ще се запознае с някое момиче, което ще бъде тъкмо за него.
Тя се наведе към водата.
— Големите риби идват. Може ли да ги нахраня?
Подадох й купата с храната. Тя напълни шепа, хвърли я надалеч от малките рибки и загледа как големите се замятаха, хранейки се.
— Хайде, момчета — мърмореше тя. — Стойте си тук. Брей, каква лакомия… Мислите ли, че някога ще се оправи? Левин казва, че ако й дадем време, тя отново ще може да живее нормално, но не знам.
— Какво те кара да се съмняваш?