— Вие определяте това като абсолютно необходимо?
— Да. И колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Добре — каза той. — Аз ще ви осведомя. Разбира се, в границите на това, което позволява постът ми.
— Какво означава това? — попитах го аз.
— Нищо. Съвсем нищо. Ще ви информирам ясно и разбираемо за всичко.
— Тогава до утре на обяд — казах аз. — Ще обядваме заедно.
— Аз обикновено не обядвам, докторе.
— Тогава ще ме гледате как се храня, господин Дъчи. И без това вие ще бъдете този, който ще приказва повече.
Избрах място горе-долу по средата между западните квартали и неговата част на града, ресторант според мен достатъчно консервативен за него — „Пасифик Дайнинг Кар“ на Шесто авеню, близо до Уитмър, само на няколко пресечки от центъра на града. Сумрачни зали, полиран махагон, червена кожа, колосани салфетки.
Беше пристигнал по-рано и ме чакаше в едно от задните сепарета, облечен в същия син костюм или поне негов близнак. Когато се приближих, той се привдигна и леко се поклони.
Седнах, повиках сервитьора и поръчах чист чивас. Дъчи поиска чай. Изчакахме поръчката, без да проговорим. Въпреки леденото си държане той изглеждаше извън обичайната си обстановка и аз дори леко го съжалих — човек от деветнадесети век, пренесен в далечно и вулгарно бъдеще, с което едва ли някога щеше да свикне.
Като попаднал в неловка ситуация.
Раздразнението ми от вчера бе преминало и бях решен да избягвам конфронтации. Затова започнах разговора, като му казах колко високо ценя факта, че ми отделя от времето си. Той не отговори нищо и продължаваше да изглежда страшно неудобно. Явно безцелните разговори не бяха негова стихия. Запитах се дали някой на този свят се е обръщал към него на малко име.
Сервитьорът донесе поръчката. Дъчи огледа чая си с недоверчивата взискателност на английски лорд, накрая вдигна чашата до устните си, отпи и я остави на масата.
— Не е достатъчно горещ ли? — попитах го аз.
— Не, всичко е наред, сър.
— От колко време работите за семейство Дикинсън?
— Двадесет години.
— Значи доста преди процеса.
Той кимна, вдигна отново чашата, но не я доближи до устните си.
— Това, че бях включен в състава на съдебните заседатели, бе нещо като прищявка на съдбата. Отначало посрещнах тази прищявка с нежелание. И исках да си направя отвод, но господин Дикинсън каза да се включа. Каза, че това било мой граждански дълг. Беше много изпълнителен човек.
Устните му потрепнаха.
— Кога почина?
— Преди седем години и половина.
Изненадан, попитах:
— Преди Мелиса да се роди?
— Госпожа Дикинсън беше бременна с Мелиса, когато това…
Той вдигна поглед стреснато и завъртя глава надясно, откъдето се приближаваше сервитьорът с менюто. Величествен, с изискан език — черно като въглен копие на Дъчи.
Избрах си телешка пържола алангле. Дъчи попита дали скаридите са пресни днес и когато го информираха, че естествено, пресни са, си поръча салата от скариди.
Когато сервитьорът си тръгна, попитах:
— На колко години беше господин Дикинсън, когато почина?
— На шестдесет и две.
— А как почина?
— На тенискорта.
Устната му отново потрепери, но лицето му остана безизразно. Пръстите му несигурно опипаха чашата и устните се стегнаха.
— Да не би вашето участие в състава на съдебните заседатели да е допринесло за тяхното събиране, господин Дъчи?
Кимване.
— Точно това имах предвид, като казах прищявка на съдбата. Господин Дикинсън дойде с мен в съда. Седя там през целия процес и бе… запленен от нея. Бе проследил целия случай по вестниците, още дори преди да ме включат. Няколко пъти бе коментирал случката — докато преглеждаше сутрешните вестници — върху това каква страшна трагедия било.
— А познавал ли се е с госпожа Дикинсън преди нападението?
— Не, ни най-малко. Загрижеността му, поне отначало, бе… по принцип. А той бе добър човек.
— Не съм сигурен дали разбирам какво искате да кажете с това „по принцип“ — казах.
— Тъга за погубена красота. — Той се изрази с тон на учител, обявяващ лесна за есе тема. — Господин Дикинсън бе голям естет. Борец за запазване на красотата в живота. Изживяваше много тежко всяко посегателство върху нея. Но никога не позволи загрижеността му да пресече етичните граници. Когато ме включиха в състава на съдебните заседатели, той каза, че ще ме придружава в съда, но и двамата трябва да си даваме ясна сметка, че не трябва да разговаряме за него. Беше много честен човек, доктор Делауер. Диоген би се радвал да го намери.