Тя ми подаде лист хартия с емблемата на някаква фармацевтична фирма в горния край. На него бе напечатано:
Пациент: Мелиса Дикинсън, дата на раждане — 21.06.71
Майка: Джина Дикинсън
И един телефонен номер.
Взех листа и го сложих в джоба си.
— Благодаря — каза тя. — С плащането поне няма да имате проблеми. Не може да се каже, че са на социални осигуровки.
— Вие ли сте им официален лекар, или си имат някой друг? — попитах.
— Според майката, в Сиера Мадре имали семеен доктор, при когото Мелиса по-рано ходела — имунизации, училищни прегледи, такива работи. Физически тя е много здраво момиченце. Но него всъщност можете да го изключите, не се е появявал от години. Тя не иска да му се обажда.
— И защо?
— Заради самата терапия. Позорът от нея. Честно казано, трябваше да я убеждавам като амбулантен търговец. Говорим за Сан Лабрадор — те още не искат да приемат двадесети век. Но тя ще ви помага — изтръгнах обещание. Колкото до това, дали ще се превърна в техен доктор, не знам. Но така или иначе, ако решите да ми изпратите нещо като доклад, много ще ми бъде интересно да видя как се справя.
— Дадено — отвърнах. — Преди малко споменахте за училищни прегледи. Въпреки страховете си тя редовно ли ходи на училище?
— Доскоро ходела. Прислугата я водела сутрин и вечер я вземала. Родителските срещи ставали по телефона. Това може би не звучи толкова необикновено, но на детето едва ли му е харесвало — всички родители там, само майка му никога не ходи. Но въпреки това Мелиса е страхотна. Пълна отличничка! Майка й направи цяло шоу да ми показва бележника й.
— Какво означава това „доскоро“? — попитах.
— Напоследък започнала да проявява изразени симптоми на школофобия — неопределени физически оплаквания, плач сутринта, твърдяла, че я е страх да ходи на училище. И майка й започнала да я оставя вкъщи. За мен това е ярък и недвусмислен сигнал за опасност.
— Точно така — казах. — Особено след като детето цял ден трябва да я гледа. Чудесен пример, няма що.
— Да, старата биопсихосоциална верига. Както и да погледнеш, тази верига навсякъде се вижда.
— Верижна реакция — вметнах. — Здрава броня.
Тя кимна.
— Но този път може би ще я пробием, а? Не е ли това стимулиращо?
Цял следобед посрещах пациенти, попълних цяла пачка картони. После почистих бюрото си и пуснах касетата.
ЖЕНСКИ ГЛАС: Телефонна служба за помощ към „Каткарт“.
ДЕТСКИ ГЛАС (едва доловимо): Ало?
ЖГ: Телефонна помощ. С какво мога да ви помогна?
Тишина.
ДГ: Това (глухо, едва доловимо)… болница ли е?
ЖГ: Това е телефонна служба за помощ към болница „Каткарт“. Какво мога да направя за вас?
ДГ: Имам нужда от помощ. Аз…
ЖГ: Да?
Тишина.
ЖГ: Ало? Чувате ли ме?
ДГ: Аз… Страх ме е.
ЖГ: От какво, миличка?
ДГ: От всичко.
Тишина.
ЖГ: Да не би да има нещо… или някого до теб, от когото да те е страх?
ДГ: … Не.
ЖГ: Изобщо никого няма, така ли?
ДГ: Да.
ЖГ: Да не те заплашва нещо, миличка?
Тишина.
ЖГ: Сладурче?
ДГ: Не.
ЖГ: Никаква опасност, така ли?
ДГ: Да.
ЖГ: Как се казваш, сладур?
ДГ: Мелиса.
ЖГ: Мелиса коя?
ДГ: Мелиса Ан Дикинсън. (Започва да диктува името буква по буква.)
ЖГ: (Прекъсва я.) На колко години си, Мелиса?
ДГ: На седем.
ЖГ: От вас ли се обаждаш, Мелиса?
ДГ: Да.
ЖГ: Знаеш ли на кой адрес живееш?
Плач.
ЖГ: Всичко е наред, Мелиса. Има ли нещо… или някого… който да те безпокои в момента?
ДГ: Не. Мен просто ме е страх… винаги.
ЖГ: Винаги ли те е страх?
ДГ: Да.
ЖГ: Но в момента няма нищо, което да те притеснява или плаши? В къщата, искам да кажа.
ДГ: Да.
ЖГ: Има нещо, така ли?
ДГ: Не. Няма нищо… Аз… (Плач.)
ЖГ: Какво има, моето момиче?
Мълчание.
ЖГ: А има ли някой в къщата, който да те е притеснявал друг път?