ДГ (шепот): Не.
ЖГ: Майка ти знае ли, че се обаждаш, Мелиса?
ДГ: Не. Тя е…
ЖГ: Да, Мелиса?
ДГ: … добра.
ЖГ: Майка ти е добра?
ДГ: Да.
ЖГ: Значи не те е страх от мама, така ли?
ДГ: Да.
ЖГ: А от татко?
ДГ: Нямам татко.
Мълчание.
ЖГ: От някой друг ли те е страх?
ДГ: Не.
ЖГ: Знаеш ли от какво те е страх?
Мълчание.
ЖГ: Мелиса?
ДГ: От тъмното… от крадци… от разни неща.
ЖГ: От тъмно и от крадци. И от разни неща. Можеш ли да ми кажеш от какви неща, моето момиче?
ДГ: Ъъъ… от разни неща… от всякакви неща! (Плач.)
ЖГ: Добре, моето момиче, не затваряй. Ще ти помогнем малко. Само не затваряй, става ли?
Подсмърчане.
ЖГ: Става ли, Мелиса? Чуваш ли ме?
ДГ: Да.
ЖГ: Браво, моето момиче. А сега, Мелиса, знаеш ли адреса… улицата, на която живееш?
ДГ (изстрелва го много бързо): Съсекс Нол десет.
ЖГ: Може ли да го повториш?
ДГ: Съсекс. Нол. Десет. Сан Лабрадор. Калифорния. Девет-едно-едно-нула-осем.
ЖГ: Много добре. Значи живееш в Сан Лабрадор. Доста близо е до нас… до болницата.
Мълчание.
ЖГ: Мелиса?
ДГ: Има ли някой доктор, който да ми помогне? Но без инжекции.
ЖГ: Разбира се, че има, точно такъв доктор ще ти изпратя.
ДГ: (недоловимо)
ЖГ: Какво каза, Мелиса?
ДГ: Благодаря.
Пропукване и след това тишина. Спрях магнетофона и набрах номера, който ми бе написала Ийлин Уагнър. Обади се писклив мъжки глас.
— Дом Дикинсън.
— Госпожа Дикинсън, моля. Обажда се доктор Делауер, по повод на Мелиса.
Покашляне.
— Госпожа Дикинсън не може да се обади, докторе. Обаче ми нареди да ви кажа, че Мелиса може да идва в кабинета ви всеки делничен ден между три и четири и половина.
— Знаете ли кога мога да разговарям с нея?
— Не, опасявам се, че не знам, доктор Делауер. Но ще я уведомя за вашето обаждане. Това време удобно ли е за вас?
Проверих си бележника с графика.
— Какво ще кажете за сряда? В четири часа.
— Много добре, докторе. — Той издиктува адреса ми. — Това ли е адресът?
— Да. Но бих искал да говоря с госпожа Дикинсън, преди Мелиса да дойде тук.
— Ще я уведомя за това, докторе.
— Кой ще доведе Мелиса?
— Аз, сър.
— Вие сте?…
— Дъчи. Джейкъб Дъчи.
— А връзката ви с…
— Аз работя за госпожа Дикинсън, сър. А сега относно хонорара ви. Имате ли някакви предпочитания относно начина на заплащане?
— С чек би било добре, господин Дъчи.
— А самият хонорар?
Казах му почасовата си тарифа.
— Много добре, докторе. Довиждане, докторе.
На другата сутрин в офиса пристигна стандартен кафяв плик, донесен от куриер. Вътре имаше по-малък розов плик, а в него чек, сгънат в розова бланка.
Чекът беше за 3000 долара и бе анотиран „Лечение за Мелиса“. По цените ми за 1978-а това правеше повече от четиридесет сеанса. Парите бяха изтеглени от спестовна сметка към Първа фидуциарна банка в Сан Лабрадор. В горния ляв ъгъл на чека бе напечатано:
Р. П. ДИКИНСЪН, попечител
СЕМЕЕН ТРЪСТ ДИКИНСЪН UDT 11.05.71
10 СЪСЕКС НОЛ
САН ЛАБРАДОР, КАЛИФОРНИЯ 91108
Бланката бе от плътна хартия, сгъната на две, с воден знак. Разгърнах я.
В горния край с черни релефни букви бе изписано:
А по-надолу, с четлив и изящен почерк:
Уважаеми доктор Делауер,
Благодаря ви, че се съгласихте да видите Мелиса.
Ще ви се обадя.
Искрено ваша,
Ароматизирана хартия. Смес от ухание на стари рози и алпийски въздух. Но това никак не подслаждаше горчивия хап — ти няма да ни се обаждаш, плебей! Ние ще те потърсим. Ето ти един тлъст чек, да ти запуши устата.
Набрах телефона на дом Дикинсън. Този път отговори някаква жена. На средна възраст, с френски акцент, с по-нисък глас от Дъчи.
Старата песен на нов глас — мадам не може да говори. Не, нямала никаква представа кога мадам ще може.
Оставих й името си, затворих и хвърлих поглед на чека. Всички тия цифри. Лечението още не беше започнало, а аз изгубих контрол. Така работа не се вършеше, не беше в интерес на пациента. Но вече бях дал дума на Ийлин Уагнър.