— Джейкъб май е доста зает човек.
— Да. А ти колко коли имаш?
— Само една.
— Каква?
— „Додж Дарт“.
— „Додж Дарт“ — промълви тя и нацупи устни, мислейки усилено. — Такава нямаме.
— Не е нещо особено. Всъщност може да се каже, че е най-обикновена таратайка.
— А, такава имаме. „Кадилак“ таратайка.
— „Кадилак“ таратайка ли? — казах аз сериозно. — Не съм чувал такъв модел.
— Това е тази кола, с която дойдохме днес. Дотук. „Кадилак Флийтууд“ таратайка, модел 1962 година. Черна и стара. Джейкъб казва, че била работен кон.
— Обичаш ли колите, Мелиса?
Свиване на раменете.
— Не особено.
— А играчките? Имаш ли си любими играчки?
Свиване на раменете.
— Не особено.
— В кабинета имам. Хайде да отидем и да ги разгледаме.
Тя сви рамене за трети път, но ми позволи да я въведа в кабинета. Веднъж влязла вътре, очите й започнаха да шарят, стрелкайки се по бюрото, библиотеката, шкафа с играчки, обратно на бюрото. И така, без да спират. Тя вплете пръсти, после ги разплете и започна да ги мачка със странно въртеливо движение, сменяйки малките пръстчета на едната ръка с тези на другата.
Приближих се до шкафа с играчките, отворих го и посочих с ръка.
— Тук има много неща. Игри, кукли, пластилин… А също така хартия и моливи. И боички, ако искаш да оцветяваш.
— Защо трябва да го правя? — попита тя.
— Да правиш кое, Мелиса?
— Да играя или да рисувам. Майка каза, че ще говорим.
— Майка ти е права. Ще говорим — отвърнах аз. — Но децата, които идват тук, понякога искат да поиграят или порисуват малко, преди да започнем да си говорим. Докато свикнат с мястото.
Ръцете й се зашаваха по-бързо. Не вдигаше поглед от пода.
— Освен това — продължих аз — играта и рисуването помагат на децата да изразяват как се чувстват, помагат им да разкрият чувствата си.
— Мога да изразявам чувствата си — заяви тя, — като говоря.
— Чудесно — отвърнах. — Нека тогава си поговорим.
Тя седна на дивана, а аз се настаних срещу нея на стола си. Поогледа се още малко, после събра ръце в скута и впери поглед право в мен.
— Добре. Нека да започнем с това кой съм аз и защо си тук. Аз съм психолог. Знаеш ли какво значи това? — попитах.
Тя мачкаше пръстите си и чукаше с пета по дивана.
— Имам проблем, а ти си такъв доктор, който помага на деца с проблеми, без да бие инжекции.
— Много добре. Джейкъб ли ти каза всичко това?
Тя поклати глава.
— Мама. Доктор Уагнър й каза за вас. Тя е приятелка на мама.
Спомних си какво ми бе казала Ийлин Уагнър за някаква кратка визита, за някакво малко момиченце, криещо се в огромна, призрачна къща, и се запитах какво ли означава думата „приятелство“ за това дете.
— Но доктор Уагнър се е видяла с майка ти заради теб, не е ли така, Мелиса? Заради обаждането ти по телефона в болницата.
Телцето й се напрегна, а малките ръце замачкаха пръстите още по-бързо. Забелязах, че възглавничките им са порозовели и леко подпухнали.
— Да, обаче тя харесва мама.
Очите й се откъснаха от моите и се впиха в пода.
— Е — отстъпих аз, — доктор Уагнър е права. За инжекциите. Аз никога не бия инжекции. Дори не знам как се бият.
Това не й направи впечатление и тя продължи да се взира в обувките си. Опънала крака напред, започна да почуква токовете един в друг.
— Въпреки това — продължих аз — ходенето на доктор, който не бие инжекции, пак може да е страшно. Нова обстановка. Не знаеш какво може да се случи.
Главата й рязко отскочи нагоре и зелените очи проблеснаха предизвикателно.
— Не ме е страх от теб.
— Добре — усмихнах се аз. — И мен не ме е страх от теб.
Тя ми хвърли полуобъркан, полупрезрителен поглед. Дотук с прочутото остроумие на стария Делауер.
— Аз не само не бия инжекции — казах, — но и не правя нищо на децата, които идват тук. Аз работя с тях. Като екип. Те ми разказват за себе си и когато се уверя, че съм научил за тях достатъчно, аз им показвам как да не се страхуват. Защото да ни е страх, е нещо, на което се учим. Значи можем и да се отучим.
В очите й проблесна искрица интерес. Краката й се отпуснаха. Но мачкането продължи още по-бързо.