— Колко деца идват тук? — попита тя.
— Много.
— Колко?
— От четири до осем на ден.
— Как се казват?
— Не мога да ти кажа, Мелиса.
— Защо?
— Това е тайна. Точно както не бих могъл да кажа на никого, че ти днес си идвала тук, освен ако не ми дадеш разрешение.
— Защо?
— Защото децата, които идват тук, говорят за неща, които са лични. На тях им трябва уединение. Знаеш ли какво означава това?
— Уединение — каза тя — е, когато ходиш до тоалетната като млада госпожица, съвсем самичка и при затворена врата.
— Точно така. Когато децата говорят за себе си, те понякога ми казват неща, които не са казвали на никого. Част от работата ми е да зная как да пазя тайна. Дори имената на хората, които идват тук, са тайна. Ето затова има втора врата. — Посочих към нея. — Оттук се излиза направо в коридора. Хората могат да излязат от кабинета, без да минават през чакалнята, така другите не ги виждат. Искаш ли да видиш?
— Не, благодаря.
Отново напрегнатост.
— Нещо в момента притеснява ли те, Мелиса? — попитах я.
— Не.
— Искаш ли да ми разкажеш от какво те е страх?
Мълчание.
— Мелиса?
— От всичко.
— Страх те е от всичко, така ли?
Изглеждаше засрамена.
— Какво ще кажеш да започнем с едно нещо.
— Крадци и разбойници.
Издекламира го като стихотворение, без никакво колебание.
— Някой да не ти е казвал — попитах я аз — какви въпроси ще ти задавам днес?
Мълчание.
— Да не би Джейкъб?
Кимване.
— А майка ти?
— Не. Само Джейкъб.
— А Джейкъб каза ли ти и как да отговаряш на въпросите ми?
Отново колебание.
— Ако го е направил, в това няма нищо лошо — продължих аз. — Той просто се опитва да помогне. А аз искам да се уверя, че ми казваш това, което ти чувстваш. Главната роля в това шоу е твоя, Мелиса.
Тя каза:
— Той ми каза да стоя мирно, да говоря ясно и да казвам истината.
— Истината за това, от което те е страх ли?
— Ъхъ. А после ти може би ще ми помогнеш.
Натъртване на „може би“. Почти чувах гласа на Дъчи.
— В това няма нищо лошо — повторих. — Джейкъб вероятно е много умен човек и се грижи много добре за теб. Но когато идваш тук, ти си шефът. Можеш да говориш за каквото си искаш.
— Аз искам да говоря за крадци и разбойници.
— Добре. Значи точно това ще правим.
Почаках. Тя мълчеше.
— Как изглеждат тези крадци и разбойници? — попитах я аз.
— Те не са истински крадци — каза тя и в гласа й отново се промъкна подигравателна нотка. — Те са в моето въображение. На ужким.
— Как изглеждат те във въображението ти?
Отново мълчание. Тя затвори очи. Бясно мачкаше ръцете си, тялото й започна да се клати едва забележимо и лицето й се разкриви. Изглежда, бе на косъм от сълзите.
Наведох се към нея и казах:
— Мелиса, можем да не говорим за това сега.
— Големи — каза тя с все още затворени очи. Но сухи. Разбрах, че напрежението на лицевите мускули не е било предвестник на сълзите, а просто дълбока концентрация. Очите под клепачите й трескаво се въртяха.
Мъчейки се да уловят виденията.
Тя проговори:
— Той е голям… с голяма шапка…
Внезапна пауза под клепачите.
Ръцете й се разплетоха, повдигнаха се нагоре и заописваха широки кръгове.
— … и дълго палто, и…
— И какво?
Ръцете спряха да се въртят, но останаха във въздуха. Устата й бе леко полуотворена, но никакъв звук не излезе. На лицето й се появи отпуснато изражение. Сънливо.
Хипнотично.
Спонтанна хипнотична индукция?
Не е нещо необичайно на нейната възраст — малките деца с готовност прекрачваха границата между действителност и фантазия. Умните хлапета са обикновено и най-подходящи за хипноза обекти. Като се комбинира това със самотата, описана ми от Ийлин Уагнър, направо можех да я видя как ходи редовно на кино в главата си.
Само че понякога там даваха филм на ужасите…
Ръцете й отново паднаха в скута, намериха се и започнаха да се мачкат. Изражението на транс не се промени. Мълчеше.
Казах:
— Крадецът носи голяма шапка и дълго палто.