— Видял или извършил? — наклони глава тя.
— Кой те преследва и защо?
— Не те засяга.
— Засяга ме, ако искаш да ти помогна.
— Не търся помощ. Дойдох да ти обясня защо се налага да изчезна.
— Наистина ли вярваш, че ще бъдеш в по-голяма безопасност сама?
— Вярвам, че ти и останалите ще бъдете в по-голяма безопасност без мен.
— Не те попитах това.
— Забърквала съм се в много каши и винаги съм успявала да се измъкна.
— Дори и от толкова голяма? — попита той и кимна към вестника. — Тоя тип очевидно не си поплюва.
— Тони допусна фатална грешка, но аз няма да я повторя. Възнамерявам да се покрия дълбоко, докато трябва. Главното е да съм максимално далеч оттук.
— Но не знаеш какво е изпял Тони. Той разполагаше ли с информация, чрез която могат да те проследят?
Анабел се облегна на перваза над камината.
— Може би — промълви почти шепнешком тя, след което побърза да се поправи: — Най-вероятно.
— Още една причина да не действаш сама. Ние ще ти помогнем.
— Оценявам жеста, Оливър. Но ти просто нямаш представа за какъв човек говорим. Той е най-големият мошеник на света с купища пари и мутри зад гърба си, но на всичкото отгоре аз го измамих. Разбираш ли? Аз извърших нещо, което се преследва от закона. А това означава, че освен пред риск за живота си ти ще бъдеш изправен и пред обвинението, че укриваш престъпник.
— Няма да ми е за пръв път — сви рамене Стоун.
— Кой си ти всъщност? — втренчено го изгледа Анабел.
— Знаеш за мен точно толкова, колкото трябва.
— А пък аз си въобразявах, че съм най-добрата лъжкиня на света! — горчиво поклати глава тя.
— Губим си времето — смени темата Стоун. — Разкажи ми за него.
Анабел разтърка дългите си пръсти, пое си въздух и промълви:
— Казва се Джери Багър. Собственик е на „Помпей“, най-голямото казино в Атлантик Сити. Преди години е бил изгонен от Лас Вегас заради мошеничества. От онези типове, които са готови да те изкормят, ако им отмъкнеш един чип от пет долара.
— А ти от каква сума… ъъъ… го освободи?
— Защо питаш?
— За да разбера каква е мотивацията му да те преследва.
— Четирийсет милиона долара. Мислиш ли, че тези пари ще го мотивират?
— Впечатлен съм. От това, което ми разказа за Багър, той явно не е от хората, които се лъжат лесно.
Анабел се усмихна бегло.
— Признавам, че беше един от най-добрите ми удари. Но Джери е изключително опасен, защото на всичкото отгоре е и малко луд. Открие ли, че някой ми помага, все едно, че съм аз. Защото този някой ще умре, и то изключително бавно и мъчително.
— Имаш ли причини да се опасяваш, че ще те потърси във Вашингтон?
— Не. Тони нямаше представа, че ще тръгна насам. Останалите също.
— Охо, значи е имало екип. Багър може да се добере до тях.
— Може. Но никой от тях не знае, че съм тук.
Стоун бавно кимна.
— Разбира се, ние не можем да гадаем какво знае и какво не знае на този етап Багър. Аз съм сигурен, че твоето име не фигурира в подробностите около премеждието ни в Библиотеката на Конгреса, които станаха обществено достояние. Но не можем да твърдим, че той няма как да те проследи по някакъв друг начин.
— Първоначално мислех да се насоча към някой южен остров в Тихия океан.
— Всички бегълци тръгват към островите — поклати глава Стоун. — Вероятно Багър ще започне издирването ти именно оттам.
— Шегуваш се, нали?
— Отчасти. Но само отчасти.
— Значи наистина мислиш, че е по-добре да остана тук?
— Да. Приемам, че си взела необходимите предпазни мерки. Никакви следи, които да водят насам, никакви имена, билети, телефони, приятели?
— Не — тръсна глава тя. — Идването ми тук беше резултат на импулсивно решение. През цялото време съм под чуждо име.
— Би било добре, ако се опитаме да научим какво знае Багър — замислено промълви Стоун. — Тихо и кротко, без да привличаме внимание.
— Не можеш дори да се приближиш до този тип, Оливър! — разпалено възрази Анабел. — Би било равнозначно на самоубийство!
— Аз зная как да търся — кротко отвърна Стоун. — Предлагам ти да ме оставиш да си върша работата.
— Никога досега не съм търсила помощ.
— И на мен ми бяха нужни десетилетия, за да потърся.
— И си доволен, така ли? — озадачено го погледна тя.