— Това е причината да съм все още жив. Предлагам ти да напуснеш хотела, в който си отседнала, и да се преместиш в друг. Предполагам, че имаш пари.
— Парите не са проблем — увери го Анабел и тръгна към вратата. На прага спря и се обърна. — Оценявам това, Оливър.
— Да се надяваме, че ще можеш да го кажеш, когато всичко е зад гърба ни.
7
— За глупак ли ме мислиш? — изрева Джери Багър, стиснал гърлото на мъжа срещу себе си. Завесите в луксозния кабинет на двайсет и третия етаж на казино „Помпей“ бяха спуснати. Собственикът правеше това само в случаите, при които просваше на канапето поредната кандидатка за вниманието му или пък се налагаше да срита някой от подчинените си. Тези неща изискват уединение, казваше той. И бяха въпрос на чест.
Мъжът не отговори на въпроса му поради простата причина, че не можеше да диша. Но и Багър не очакваше отговор. Юмрукът му се стовари тежко и размаза носа на жертвата. Вторият удар изкърти един от предните зъби и нещастникът се строполи на пода. Един добре премерен ритник в корема го накара да повърне върху килима. Скъпата ръчно тъкана вълна потъмня от бързо разширяващо се петно, а бодигардовете на Багър се втурнаха напред и издърпаха шефа си, преди нещата да придобият трагичен характер.
Човечецът бе изнесен на носилка, фъфлейки извинения с разбитите си устни. Багър седна зад бюрото и разтърка натъртените си кокалчета. Вдигна поглед към началника на охраната и изръмжа:
— Боби, заклевам се, че ще убия майка ти, ако още веднъж ми доведеш някой дрисльо като този, който твърди, че знае нещо за Анабел Конрой, а после започне да ми сервира лайна! Харесвам майка ти, но ще я убия, да знаеш! Чу ли какво ти казвам?!
Якият чернокож мъж нервно преглътна и отстъпи крачка назад.
— Няма да се повтори, мистър Багър! Съжалявам, сър. Наистина съжалявам!
— Всички съжалявате, но никой не прави нищо, за да ми доведе кучката! — изрева Багър.
— Бяхме сигурни, че сме попаднали на следа, сър. Така мислехме.
— Сигурни сте били значи! Май е крайно време да престанете да мислите!
Багър натисна едно копче на бюрото и завесите се дръпнаха. Той скочи и пристъпи към прозореца.
— Кучката ми отмъкна цели четирийсет милиона! Знаеш ли, че тези мангизи могат да прецакат целия ми бизнес? В момента не разполагам с резерви дори за да покрия държавните данъци! Ако сега цъфне някой мръсник от данъчното, като нищо може да ни затвори! Мен, моето казино! Едно време беше лесно: мажеш му лапите и той си вдига чуковете. Ама сега, с тези бълвочи за борба с корупцията и нов морал в бизнеса, тоя номер не минава. Помни ми думата, че гадните призиви за „чист бизнес“ ще разгонят фамилията на тази велика страна!
— Ще я открием, шефе! — увери го началникът на охраната. — И ще си върнем парите, до последния цент!
Багър не го чу. Очите му бяха насочени далеч надолу, към оживената улица.
— Навсякъде виждам тая кучка — прошепна той. — В сънищата си, като се храня, дори като се бръсна пред огледалото. Понякога ми се хили от дъното на тоалетната чиния, докато пикая! Ще откача, мамка му!
Седна на канапето и се поуспокои.
— Какво ново около нашето момче Тони Уолас? — попита той.
— Вкарахме човек в португалската болница. Според него е в кома. Но дори и да излезе от нея, няма да научим нищо. Превърнал се е в пълен идиот.
— Ако питаш мен, той си беше идиот и преди да го докопаме — изръмжа Багър.
— Знаеш ли, шефе, май трябваше да го убием като всички останали.
— Дадох му дума, че ще го оставя жив, ако изпее всичко, което знае. А според мен мозъчната смърт не те праща в отвъдното. Много хора живеят така по четирийсет-петдесет години. Все едно, че и на осемдесет си оставаш бебе. Хранят те през тръбичка, бършат ти задника, играеш си на кубчета. Не е кой знае какъв живот, но съм си изпълнил обещанието, нали? Мнозина си мислят, че съм нервен, избухлив и бог знае още какъв, но никой не може да ме обвини, че не си държа на думата. И знаеш ли защо?
Началникът на охраната поклати глава, несигурен дали изобщо трябва да отговаря.
— Защото си имам стандарти — поясни Багър. — А сега изчезвай!
Останал сам, той седна зад бюрото и стисна глава между ръцете си. Пред никого не би признал за чувството, което потрепваше в душата му въпреки дълбоката омраза, която изпитваше към Анабел Конрой. Чувство на възхищение.
— Ти си най-голямата измамница на света, Анабел — въздъхна той. — Работата с теб би била истинско удоволствие. Да не говорим, че никога не съм виждал по-хубаво дупе от твоето. Жалко, че реши да ме изпързаляш по тоя начин, защото ще трябва да те убия. За пример и назидание. Голяма загуба ще бъде, но просто няма друг начин.