Наоколо цареше пълен хаос и едва ли някой можеше да различи мним труп от истински. Стоун се качи отзад, а Фин седна зад кормилото и включи светлините на линейката. Безпрепятствено напуснаха района на учението.
Фин надникна в огледалото за обратно виждане. Стоун седеше до безжизненото тяло на приятеля си с наведена глава. Не беше останал съвсем невредим: на дясната му ръка червенееше дълбока резка, куршум беше одраскал и главата му над лявото слепоочие. Той не обръщаше внимание на раните си, но Фин все пак го бинтова, използвайки превързочните материали в линейката.
В един момент Стоун повдигна чаршафа и стисна все още топлата ръка на приятеля си. От устата му се отрониха някакви думи, които Фин не чу добре, но инстинктивно разбра.
— Съжалявам, Милтън. Много съжалявам.
Една сълза потече по загрубялото му лице и капна на чаршафа.
Фин се почувства неудобно, че прекъсва този личен момент, но нямаше друг избор.
— Къде искаш да го откараме? — тихо попита той.
— В дома му, Хари — вдигна глава Стоун.
Изоставиха линейката на три преки от жилището на Милтън, пренесоха го на ръце през горичката и влязоха през задния вход.
Стоун внимателно положи тялото на леглото и погледна към Фин.
— Остави ме за малко, Хари.
Фин тихо напусна стаята.
Малцина бяха преживявали толкова нещастия, колкото се бяха струпали на главата на Оливър Стоун. Той ги беше приемал стоически, опитвайки се да гледа напред и да забрави миналото. Но сега, докато се взираше в лицето на мъртвия си приятел, болезнените спомени отново го връхлетяха.
Оливър Стоун захлипа, без да се сдържа — нещо, което беше правил само много малко пъти в живота си. Плака, докато отмаля и бавно се свлече на колене. Беше сломен от мъката, трупала се в него десетилетия наред. Кошмарите го заляха внезапно, като вълна откъм скъсана язовирна стена.
Трийсет минути по-късно бе изплакал всичките си сълзи. Бавно се надигна от пода и докосна лицето на приятеля си.
— Сбогом, Милтън — прошепна Оливър Стоун, обърна се и излезе от стаята.
93
Грей и Симпсън напуснаха района на Капитолия непосредствено след размяната.
— Кога ще ни уведомят за ликвидирането на Кар и сина на Леся? — попита сенаторът.
— Всеки момент — отвърна Грей и с леко презрение добави: — Според мен не биваше да му признаваш, че лично си заповядал да го ликвидират.
— Не исках да умре, без да го знае. Удоволствието ми нямаше да е пълно.
— На твое място не бих го направил — поклати глава Грей.
Симпсън пое заповедите от ръката му, прегледа ги и каза:
— Мисля, че светът все пак е по-добро място след това, което направихме.
— Съгласен съм. Двама мъртви съветски лидери. В името на трайния мир.
— Но не ние обрахме лаврите.
— Защото го направихме на своя глава, без съгласуване.
— Патриотите винаги вършат каквото е нужно — отсече Симпсън. — А сега какво ще правим?
— Заповедите и мобилният телефон ще бъдат унищожени — отвърна Грей и протегна ръка да прибере листовете.
— Какво беше записано на този телефон? Не успях да го чуя.
— Това трябва да те радва, Роджър. В противен случай щеше да се наложи да убия и теб.
— Шегуваш се! — смаяно го зяпна Симпсън.
— Разбира се, че се шегувам — излъга Грей.
Новината стигна до Картър Грей точно в четири часа сутринта: екипът му е напълно унищожен, а Джон Кар и Хари Фин са успели да избягат. Очевидно годините не бяха повредили някогашната „машина за убиване“. Грей незабавно вдигна слушалката и се свърза със Симпсън.
— Е? — нетърпеливо попита сенаторът.
— Всичко върви по план, Роджър. Кар и Фин са мъртви, но няма да го разгласяваме. В момента върви операция по прикриване на следите.
— Отлично! Най-после ще забравим този кошмар.
Точно така. Грей остави слушалката.
По-късно през деня, след разчистването на строителната площадка, той се срещна с президента.
Главнокомандващият не беше особено щастлив от развоя на събитията.