— Ще помисля, Картър. Но от теб искам постоянно да ме информираш за развоя на събитията.
— Има и още нещо, сър.
— Какво?
— Бих желал да се върна на работа като директор на Националния разузнавателен център. Единственото ми желание е да продължавам да служа на страната ни.
— Е, ти отлично знаеш, че тази длъжност все още е свободна. Ако я искаш, твоя е. Мисля, че няма да има проблем Сенатът да утвърди кандидатурата на един носител на Ордена на свободата.
— Наистина искам, сър.
— Оценявам твоята откровеност, Картър — стисна ръката му президентът. — Ти си истински патриот. Много бих желал да имаме повече хора като теб.
— Просто си върша работата, сър — скромно отговори Грей, изпускайки скрита въздишка на облекчение. Истинската причина за желанието му да се върне на работа като шеф на разузнаването беше далеч по-прозаична: изключителната охрана, която щеше да има на този пост, докато Джон Кар бе все още жив и на свобода.
— Знаеш ли, че от теб ще излезе един отличен президент?
— Благодаря, сър, но аз нямам нито качествата, нито амбициите за подобен пост — засмя се Грей. И съм твърде квалифициран за него, добави мислено той.
Онова, към което Грей действително се стремеше, беше реалната власт. От време на време президентът можеше да обявява война, но то ставаше рядко, по изключение. Във всичко останало той беше просто една представителна фигура.
Не след дълго Грей напусна Белия дом и се качи в хеликоптера си. Издигнал се във въздуха, той озадачено се запита къде е очакваното чувство за триумф. Беше получил каквото искаше, но се чувстваше тревожен и депресиран като никога в живота си.
94
Стоун не присъства на погребението на Милтън, въпреки че повечето му приятели бяха там, съсипани от мъка.
Кейлъб беше толкова потресен, че се наложи Алекс и Анабел да го придържат от двете страни. Хари Фин също го нямаше, тъй като продължаваше да се укрива заедно със семейството си.
Алекс проведе разговор с прекия си началник, който го увери, че проблемите му са минало.
— Всъщност изобщо не разбрах какво, по дяволите, става — призна шефът му, замълча за миг и добави: — А и не искам да зная.
Една седмица по-късно се събраха в дома на Кейлъб, за да почетат паметта на мъртвия си приятел. Този път се появи и Фин, придружаван от майка си.
— Не мога да повярвам, че Оливър не дойде на погребението на Милтън! — промърмори Рубън, вторачил зачервени очи в халбата с бира. — Просто не мога да повярвам!
— Някакви новини от него? — попита Анабел, обръщайки се към Алекс.
Агентът поклати глава и погледна към Фин.
— Ти последен беше с него, Хари. Не каза ли къде отива и какво възнамерява да прави?
— Не — мрачно отвърна Фин. — Но съм сигурен, че се обвинява за смъртта на Милтън.
— Четохте ли вестниците? — гневно попита Кейлъб. — Картър Грей отново е назначен за шеф на разузнаването! Прекрасно, няма що! Всички ние знаем какво е направил, но не разполагаме с доказателства. — След тези думи той се сви в стола си и загледа снимката на Милтън, която беше сложил на видно място на библиотеката. Сълзи намокриха бузестото му лице.
— Налага се да напусна страната заедно със семейството си — каза Фин. Все още не зная как точно ще го направим, но Грей няма да се откаже, докато не ни пипне.
— Аз не мисля така. Време е да сложим край на тази глупост!
Очите на всички се извърнаха към Леся, която седеше в ъгъла на стаята.
Тя бръкна в чантата си и извади един предмет, който беше доста необичаен за възрастна жена като нея. Плюшено мече.
— Любимото мече на внучката ми. Играчката, който подарих на прекрасната ми Сузи още когато беше съвсем мъничка.
Присъстващите просто я гледаха и мълчаха. А и вероятно се питаха дали е с всичкия си.
— Сега ще направя една малка операция, за която имам разрешението на Сузи — каза Леся, извади сгъваемо ножче от чантата си и започна да реже шевовете на играчката. Конците се скъсаха, мечето се отвори. От коремчето му се показа малка кутийка.
— Направена е от един руски майстор специално за мен — поясни старицата, отвори капачето с помощта на малко ключе и извади миниатюрно USB устройство. — Някой да има компютър?