— Колко пъти ще ти повтарям, че това не е „потапяне“, а „акостиране“! — гневно изрева Рубън.
— Все тая. Важното е, че тоя тип е мръсник!
— По-скоро е от хората, които вярват, че винаги са прави — отбеляза Стоун. — А те съвсем не са малко. Аз ходих пред Белия дом, за да го изпратя след получаването на ордена.
— Изпратил си го? — зяпна Кейлъб.
— Ами да. Той ми показа ордена, а аз по свой начин го поздравих.
— Какво означава това? — втренчи се в него Рубън. — Да не сте станали близки? Забрави ли, че Грей на няколко пъти се опита да те убие?
— Веднъж обаче спаси живота на човек, на когото държа — отвърна Стоун.
— Ще ни разкажеш ли? — любопитно го погледна Рубън.
— Не.
На вратата се почука и Стоун отиде да отвори. Предполагаше, че е Милтън или може би Анабел.
Мъжът на прага беше облечен в тъмен костюм. Сакото му беше леко издуто, най-вероятно от пистолет. Той подаде на Стоун сгъната на две бележка и мълчаливо си тръгна.
Картър Грей го канеше в дома си. След два дни щял да изпрати кола да го вземе. Нищо в бележката не подсказваше, че заповедта подлежи на обсъждане.
— Няма да ходиш, Оливър! — отсече Кейлъб.
— Ще отида, разбира се.
9
Хари Фин дишаше с помощта на кислороден апарат и гледаше през стъклото на специално изработен скафандър. Движението беше толкова бързо, че не виждаше почти нищо. Бурята бушуваше с пълна сила и хората на палубата без съмнение бяха мокри до кости. Не беше по-добро и положението на мястото, на което се намираше Фин. Верен на страстта си към необичайните начини на пътуване, той се беше залепил от външната страна на корпуса, близо до кърмата, с помощта на специално приспособление, което не се предлагаше на пазара. Открил нищожен пропуск в наблюдението — електронно и на живо, в момента той представляваше малка жива раковина, залепена за оловносивия корпус на военния кораб. Тук беше далеч по-неудобно в сравнение с багажното отделение на онзи самолет. На два пъти без малко не беше отнесен в открито море въпреки специалното си приспособление. Ако това се беше случило, животът му най-вероятно щеше да свърши между огромните двойни витла, които тласкаха кораба напред. Пътуването му започна от един строго охраняван пристан на военноморската база в Норфък. Но „строгата охрана“ се разпадна в момента, в който Хари Фин проникна в периметъра, използвайки част от богатия си маскировъчен арсенал и типичната самоувереност на вътрешен човек, независимо от обстановката и конкретната ситуация.
Корабът намали ход, завъртя се и започна да се приближава към десния борд на един много по-голям съд. Фин го изчака да спре и се гмурна под вода с енергични движения на краката. На гърба си имаше раница от непромокаема материя, а около кръста му беше закрепен електронен уред, който не позволяваше да бъде засечен от сонарите на двата съда. Потапяйки се още няколко метра, Фин се обърна и започна да приближава втория кораб. Той газеше много по-дълбоко от онзи, с който се беше придвижил дотук, и защото тежеше над 80 000 тона, носеше на борда си близо сто бойни самолета и 6000 души персонал, задвижваше се от два атомни реактора и струваше на американските данъкоплатци над 3 милиарда долара.
Стигна до избраното място, закачи уреда към долната част на корпуса, под ватерлинията, и две минути по-късно вече плуваше обратно, заобикаляйки отдалеч огромните витла. Беше приел тази мисия главно защото тя предлагаше добра тренировка за една друга, доста по-лична задача. Докато по-малкият кораб го отнасяше към брега, той мислеше главно за нея. Когато акостираха, Фин демонтира хитроумното приспособление и заплува към един уединен кей. Там се освободи от оборудването, проведе един телефонен разговор и се насочи към помещението на дежурния офицер, придружаван от група висши офицери. Повечето от тях се бяха обзаложили, че никой не би могъл да направи това, което току-що беше направил Фин — да заложи бомба под корпуса на самолетоносача „Джордж Уошингтън“, клас „Нимиц“, който се намираше в открито море, недалеч от бреговете на Вирджиния. Бомбата беше достатъчно мощна, за да потопи огромния кораб заедно с всичко живо на борда плюс бойни самолети за два милиарда долара.
Този път адмиралът, главнокомандващ Атлантическия флот, и подчинените му офицери, бяха взривени от 10-мегатонова бомба, хвърлена от председателя на обединените началник-щабове — армейски генерал с четири звезди на пагона. Този човек не можеше да скрие задоволството, с което подхвърли горещия картоф на колегата си от флота, а след това му вдигна такъв скандал, че според присъствали на срещата им крясъците му се чували чак до Пентагона, отстоящ на триста километра от мястото на събитието. Фактът, че Фин е успял да изпълни тази почти невъзможна мисия, стигна до ушите на министъра на отбраната и той побърза да му предложи пост във ведомството си.