След като получи съгласието на църквата, Анабел се залови за работа. Направи основен ремонт и смени мебелите с нови, но се постара да съхрани всички лични вещи на Стоун. После започна да се грижи за гробищния парк, често в компанията на Алекс. Вечер двамата сядаха да си починат на верандата.
— Вършиш страхотна работа! Преобрази това място — похвали я Алекс.
— Защото има върху какво да стъпя — отвърна тя.
— Във всички гробища е така — засмя се той, хвърли й кос поглед и попита: — Наистина ли си решила да поостанеш?
— За пръв път в живота си имам чувството, че съм си у дома, колкото и да е учудващо. Отначало се присмивах на Стоун, че живее на гробището, но сега това започва да ми харесва.
— Ако искаш, мога да те разведа из града.
— Първо ме спасяваш, после ме каниш на среща? — закачливо го погледна тя. — Пълно обслужване от Сикрет Сървис.
— Така повелява служебният ми дълг — влезе в тон Алекс.
— Хей, забрави ли че аз съм една измамница? Да не нарушиш устава!
— Нека те наричаме „измамница в оставка“, ако нямаш нищо против.
— Нямам — кимна тя, но не изглеждаше убедена.
Облегнаха се назад и се загледаха в надгробните плочи.
— Мислиш ли, че още е жив? — тихо попита Анабел.
— Не знам — въздъхна Алекс. — Надявам се.
— Ще се върне ли?
Той замълча, съзнавайки, че това може да реши единствено Оливър Стоун. Трябваше да пожелае да се върне, но Алекс все по-малко вярваше, че някога ще види отново стария си приятел.
97
Първоначалната реакция на Симпсън беше предвидима.
— Трябва да направим нещо! — каза той, когато Грей му съобщи за ултиматума на Леся. — Цял живот съм се борил да стигна до тази надпревара за Белия дом!
— Не виждам какво може да се направи — отвърна на умолителния му поглед Грей.
— А знаеш ли къде е тя? Бихме могли да…
— Не, Роджър. Леся е страдала достатъчно. Нещата не опират само до теб и мен. Нека да си изживее останалите й години.
От изражението на Симпсън пролича, че не е съгласен с тези думи. Преди да си тръгне, Грей отново го предупреди да не предприема нищо срещу Леся.
Изтекоха няколко месеца, но Симпсън не можеше да забрави този разговор. Особено след като изчистиха името на Соломон, Леся получи орден, а Картър Грей беше възстановен на високия си пост. Всичко това го ядеше отвътре и ставаше причина за все по-мрачното му настроение. Нищо чудно, че съпругата му се задържаше все по-дълго в Алабама, а приятелите и колегите му започнаха да го отбягват.
Една сутрин преди разсъмване Симпсън отиде да вземе вестника, оставен пред вратата на апартамента му. Както обикновено беше по хавлия, в особено мрачно настроение. Жена му беше на гости при приятели в Бърмингам, което беше още една причина да е ядосан. Никой не я беше отвлякъл. Фин и Кар бяха прибегнали до този елементарен блъф, за да ги последва, без да вдига шум. Ако беше проявил повече кураж, той спокойно можеше да предизвика ареста на Кар в мига, в който излезе от кабинета с бомбата. Но той беше проявил малодушие и страх. И сега щеше да се пръсне от ярост.
Но най-добре се смее онзи, който се смее последен. Симпсън го доказа. Фин и Кар бяха мъртви. Той не си направи труда да провери за Фин, но Кар наистина беше изчезнал. Разбира се, цената беше висока, много висока. Наложи се да забрави кандидатурата си за Белия дом и да се задоволи с това, което беше постигнал отдавна — сенаторския пост. Мисълта за изгубената мечта на живота му беше толкова непоносима, че той запрати чашата с кафе в стената.
Тръшна се на един стол в кухнята и насочи поглед към прозореца. До изгрева имаше още доста време. Часове го деляха от изкачването на слънцето над хоризонта.
— Трябва да има начин, просто трябва! — прошепна на себе си той. Не можеше да позволи на някаква руска шпионка, която отдавна трябваше да е мъртва и забравена, да го лиши от най-високия пост в държавата. Пост, за който едва ли имаше по-достоен кандидат от него.
Въздъхна и разтвори вестника, след което изведнъж замръзна.
От първа страница го гледаше снимката на жена, залепена с тиксо върху хартията. В момента, в който си даде сметка коя е тя, главата й изведнъж изчезна, заменена от голяма дупка.
Симпсън изохка и погледна надолу. От гърдите му струеше кръв. Куршумът беше пронизал главата от снимката и беше потънал между ребрата му. Страхотен изстрел, откъдето и да го погледнеш.