Прекоси по диагонал имението на Грей, крачейки равномерно, без да бърза. Знаеше, че охраната скоро ще бъде тук, но искаше да се наслади на момента, който беше чакал през целия си живот, откакто я нямаше Клеър. По тази причина не бързаше.
Изправи се на ръба на скалите и погледна към тъмните води на океана, които се пенеха в подножието им. В главата му изплува отдавна забравена картина: млад и влюбен мъж държи съпругата си с една ръка, а с другата е прегърнал момиченцето си. Светът е техен, щастието им изглежда безгранично. Но всичко това скоро щеше да се промени, защото Джон Кар беше приел да убива и го беше вършил в продължение на цяло десетилетие.
Животът му се градеше върху лъжи и измами, а единственото оправдание за бързите и жестоки убийства бяха „заповедите на правителството“. И в крайна сметка всичко рухна.
При първата си среща с Фин в онзи санаториум той го излъга, заявявайки, че Джон Кар е различен от професионалните убийци Бингам, Коул и Синсети. Всъщност не беше така. В много отношения той беше също като тях.
Отдалечи се на няколко крачки от ръба на скалата, после се обърна към нея и се засили. Тялото му литна във въздуха с широко разперени ръце и прибрани крака. Изведнъж се върна трийсет години назад. Отново беше млад и силен. Току-що бе отнел живота на поредната си жертва, а по петите му тичаха десетки въоръжени мъже, жадни за отмъщение. Но той бягаше по-бързо дори от горски елен, подгонен от ловци. Беше скачал от три пъти по-високи скали и затова изобщо не се замисли, когато краката му се отлепиха от тази. Беше летял във въздуха под дъжд от куршуми, за да се спаси и да убива отново.
Водата бързо се приближаваше. Ръцете и краката му се събраха, изпъвайки се в една съвършено права линия. Някои неща просто не се забравят и не се нуждаят от командите на мозъка. Тялото знае какво трябва да прави.
Усмивката се появи върху лицето на Оливър Стоун миг преди да потъне в тъмната бездна. Джон Кар изчезна сред вълните.