Очите му се спряха на двойка младоженци, все още облечени със сватбените си дрехи. На такива като тях „Помпей“ предлагаше специална оферта в хотела, включваща стандартна стая с твърд матрак, букет евтини цветя, услугите на лицензиран свещеник, вечеря и масаж против мускулна треска след първата брачна нощ. Най-важната привилегия на младите глупаци бяха безплатните чипове на стойност петдесет долара, които получаваше всеки от тях. Багър нямаше интерес да прави промоции от този характер, но от опит знаеше, че в края на дългия уикенд тези петдесет долара носеха чиста печалба от около две хилядарки.
Двамата млади, които наблюдаваше в момента, бяха впили устни, без да обръщат внимание на околните.
— Вземете си стая — промърмори той. — Това е най-евтиното нещо в тоя град, с изключение на пиячката. И секса.
Самият той не се беше женил, вероятно защото не беше срещнал жена, която да го заинтригува достатъчно. Анабел Конрой обаче го беше заинтригувала, и то по един наистина невероятен начин. Тя беше жената, с която би прекарал остатъка от живота си. Преди да разбере, че е жертва на гениално замислена измама, той дори се беше запитал дали тя не е жената, която би отвел пред олтара. Разбира се, днес това му се струваше пълен абсурд и го разгневяваше. Все пак не сдържа усмивката си. Каква картинка щяха да бъдат! Той и Анабел — съпружеска двойка. Голям майтап!
После, както ставаше обикновено, в главата му внезапно се появи брилянтна идея.
Довърши содата и тръгна към офиса си. Трябваше да завърти няколко телефона, за да си изясни нещо. По време на измамата Анабел Конрой му беше казала, че нито се е омъжвала, нито има деца. Ами ако не беше така? Ако някъде и някога все пак бе казала „да“? Това щеше да е златен шанс да я проследи.
13
Стоун отказа предложеното питие и се приближи до широкия прозорец в хубавия кабинет на Грей, запълнен от пода до тавана с книги на толкова езици, на колкото бяха книгите в къщичката на Стоун, но далеч по-добре подредени.
— Значи ти омръзна фермата във Вирджиния, а? — каза гостът, поглеждайки към скалите и морето под тях.
— Като младеж мечтаех да стана моряк и да обикалям света — отвърна Грей, стиснал чашата с уиски между дланите си. Близко разположените му очи придаваха странен вид на едрото лице.
Стоун прекрасно знаеше колко много тайни се крият в тази глава. Никой не биваше да подценява човек като Грей.
— Нищо не е по-непостоянно от младежките мечти — рече той.
Тъмнината навън бе непрогледна. Нямаше луна, нямаше звезди, небето беше плътно покрито с тежките облаци на приближаващата буря.
— Никога не съм допускал, че Джон Кар е способен на философски размишления — отбеляза Грей.
— Което показва колко малко си ме познавал. Освен това вече не съм Джон Кар. Той е мъртъв. Сигурен съм, че навремето са ти докладвали този факт.
— Тази къща е била собственост на един от бившите директори на ЦРУ, който по-късно стана вицепрезидент — продължи Грей, без да показва, че е чул забележката му. — Тя е оборудвана с всичко, което може да ми осигури спокойствие и сигурност на старини.
— Много се радвам за теб.
— Всъщност съм изненадан, че дойде. Особено след любезния жест пред Белия дом.
— Как е президентът, между другото?
— Добре е.
— Не те ли обзе желание да го убиеш, докато те закичваше с този орден? Нали много искаше да го ликвидираш?
— Ще пренебрегна абсурдните ти въпроси, за да кажа, че обстоятелствата се променят, а личният елемент просто го няма. Би трябвало да знаеш това.
— Искам да кажа, че ако нещата се бяха развили според плановете ти, аз нямаше да съм жив. — Без да дава на Грей време за отговор, бързо добави: — Ще ти задам няколко въпроса, на които искам искрени отговори.
— Добре — отвърна Грей и остави чашата си масата.
— Толкова бързо? — изненада се Стоун.
— Защо да губим време с игри, които вече нямат смисъл? Предполагам, че искаш да научиш нещо повече за Елизабет.
— За Бет, моята дъщеря — поправи го Стоун.
— Ще ти кажа всичко, което зная.
Стоун се настани срещу домакина и в продължение на двайсет минути го засипва с въпроси. Последният от тях беше пропит от тревога.