— Попитала ли е някога за мен, за своя баща?
— Добре знаеш, че беше осиновена от семейството на сенатор Симпсън.
— Но ти каза, че е станало, докато Симпсън все още е работел в ЦРУ. Ако тя е казала нещо, то с положителност е било…
— Казала е — вдигна ръка Грей. — Станало е, след като Симпсън напусна ЦРУ и се отдаде на политиката. Може би е споменавала нещо и преди, но аз ти предавам само каквото зная със сигурност. Години преди това е научила за своето осиновяване. Приела го е спокойно, но е предпочитала да не говори за него.
— Какво е казала за истинските си родители? — приведе се напред Стоун.
— Може да ти стане неприятно, но първо е попитала за майка си. Нали ги знаеш момичетата…
— Разбира се, че е пожелала да научи за майка си.
— Предвид обстоятелствата около нейната смърт те е трябвало да бъдат доста… хм… деликатни.
— Имаш предвид убийството й — хладно уточни Стоун. — Извършено от хората, които са искали да убият мен.
— Вече ти казах, че нямам нищо общо с това. Аз наистина харесвах жена ти. И в интерес на истината тя щеше да бъде жива, ако ти…
Стоун се надигна заплашително и Грей прехапа устни. Отлично знаеше по колко начина умее да отнема живот човекът, наричан някога Джон Кар. Никога не беше имал подчинен като него.
— Извинявай, Джон… Тоест, Оливър. Признавам, че грешката не беше твоя. — Направи малка пауза, изчаквайки Стоун да се върне на мястото си. — Казали са й нещичко за майка й, само хубави неща, разбира се. Като причина за смъртта й са посочили катастрофа.
— А за мен?
— За теб са й казали, че си бил войник, загинал при изпълнение на дълга си. Мисля, че дори са я завели на гроба ти в „Арлингтън“. За нея ти си баща герой. — Грей замълча за момент, после тихо попита: — Това стига ли ти?
Начинът, по който го каза, пробуди някакви съмнения у Стоун.
— Това ли е истината, или поредната ти порция празни приказки, които имат за цел да ме успокоят? — попита той.
— Защо да те лъжа? — сви рамене Грей. — Тези неща вече нямат значение. Както нямаме значение и ние с теб.
— Тогава защо ме покани?
Вместо отговор Грей пристъпи към бюрото си и взе някаква папка. От нея извади цветните снимки на трима мъже, на шейсет и повече години.
— Джоуел Уокър, Дъглас Бенет и Дан Рос — изброи имената им той.
— Нито снимките, нито имената ми говорят нещо — сви рамене Стоун.
Грей извади още снимки, този път черно-бели и значително по-стари.
— Убеден съм, че тези ще ти се сторят по-познати — промърмори той. — Имената също: Джъд Бингам, Боб Коул и Лу Синсети.
Стоун почти не го чу, втренчил поглед в снимките на хората, с които беше излагал живота си на опасност в продължение на повече от десет години. Очите му бавно се вдигнаха към лицето на Грей.
— Защо ми ги показваш?
— Защото през последните два месеца умряха и тримата ти бойни другари.
— Как така са умрели?
— Рос е бил открит мъртъв в леглото си. Страдал е от лупус. Аутопсията не е показала нищо необичайно. Коул се е обесил. Поне изглеждало като самоубийство и полицията прекратила следствието. Синсети паднал пиян в басейна си и се удавил.
— Значи Рос умира от естествена смърт, Коул се е самоубил, а Синсети е загинал при инцидент — обобщи Стоун.
— Но ние с теб едва ли ще повярваме, че трима души от един и същ отряд умират в рамките на два месеца, нали?
— Животът е опасно начинание.
— И двамата го знаем — кимна Грей.
— Мислиш, че са били убити ли?
— Естествено.
— И ме покани тук, за да ме предупредиш?
— Смятам, че това е най-разумното, което бих могъл да направя.
— Но нали сам каза, че Джон Кар е мъртъв? Кой би тръгнал да убива мъртвец?
— Тримата имаха превъзходно прикритие. Особено Синсети, който се беше окопал много дълбоко. Онзи, който е успял да го открие, несъмнено може да разбере, че Джон Кар не лежи в „Арлингтън“, а е жив и здрав и се подвизава под името Оливър Стоун.
— А какво ще кажеш за себе си? — вдигна вежди Стоун. — Картър Грей беше стратегът на нашата малка група. Освен това ти не живееш под прикритие.
— Аз имам много начини да се защитавам, но ти нямаш.
— В такъв случай благодаря за предупреждението — рече Стоун и се надигна.
— Съжалявам, че нещата свършиха по този начин. Заслужаваше по-добра съдба.