— Знам, че ги е извършил, но нямам доказателства. Ако отида в полицията, ще се наложи да обяснявам и те едва ли ще ми дадат медал.
— Можеш да предложиш на Багър да му върнеш твоя дял и да се надяваш, че ще ти се размине.
— Аз тези пари си ги спечелих до последния цент. Освен това ти правилно отбеляза, че въпросът не е в парите. Дори да му ги върна, той пак ще ме убие.
— А ако успеем да свържем Багър с тези престъпления, без да даваш показания и без изобщо да излизаш на светло?
— Е, това би решило проблемите — кимна Анабел. — Но не виждам как ще стане.
— Ние трябва да измислим как — каза Стоун и понечи да добави още нещо, но в този момент звънна мобилният му телефон. Беше Алекс Форд и гласът му звучеше напрегнато.
— Оливър, снощи ходи ли у Картър Грей?
— Да.
— В колко часа беше там и кога си тръгна?
Стоун отговори.
— Шофьорът може да го потвърди — добави той. — Защо питаш?
— Още ли не си чул?
— Какво?
— Снощи някой е взривил къщата му. Заедно с него. Знам, че ще ти прозвучи странно, но ФБР със сигурност ще пожелае да те разпита за срещата с Грей.
Стоун изключи телефона. ФБР ще ме разпитва за Грей.
— Какво? — рязко попита Анабел.
— Малки проблеми — отвърна той, а мислите му препускаха далеч напред. — Всъщност не много малки.
Тя чукна чашата си с кафе в неговата.
— Добре дошъл в клуба.
16
Оливър Стоун гледаше в стената. Двама трийсетгодишни едри мъже по ризи, с пистолети и значки на черните си колани кръжаха около него като лешояди над прегазен на пътя заек. Доброволната поява във вашингтонското бюро на ФБР не му беше донесла никакви предимства, въпреки че го придружаваше агентът на Сикрет Сървис Алекс Форд, който разказа с подробности за заслугите му при разкриването на голяма шпионска мрежа. Но разследващите убийството на Грей изобщо не обърнаха внимание на тези факти.
— Аз разследвам убийство, а хората над мен са ме стиснали за гушата и искат бързи резултати! — троснато отвърна единият и тежко се тръшна на стола срещу Стоун. — Хайде да опитаме още веднъж с имената. Как беше вашето?
— Оливър Стоун. Казвам го вече за четвърти път.
— Покажете ми някакъв документ.
— Пак за четвърти път ви казвам, че нямам.
— Как е възможно човек да живее без документи в двайсет и първи век? — изгледа го с недоверие вторият следовател.
— Аз знам кой съм — развеселено отвърна Стоун. — Изобщо не ми пука дали другите знаят, или не.
— Значи бихте целия този път, за да ни съобщите една безсмислица, така ли? Че сте един прочут кинорежисьор, облечен като скитник?
— Не, дойдох да ви съобщя, че снощи бях на гости на Картър Грей по негова покана. Появих се в дома му в девет вечерта и си тръгнах четирийсет и пет минути по-късно. Той ми изпрати личния си шофьор, който със сигурност ще потвърди, че когато си тръгнах, къщата беше цяла и обитателят й беше жив.
— Всъщност вие разпитахте ли шофьора? — поинтересува се Алекс Форд.
Агентите се спогледаха, после единият от тях отново се обърна към Стоун.
— За какво си говорихте с Грей?
— По лични въпроси. Те нямат нищо общо с това, което му се е случило.
Разбира се, Стоун имаше всички основания да вярва, че разказът на Грей за смъртта на тримата му бивши колеги е пряко свързан с убийството му.
— Усещам нежелание за сътрудничество! — раздразнено каза същият агент.
— А пък аз — евентуално обвинение във възпрепятстване на правосъдието — добави другият. — Искате ли да останете заключен в килия, докато ние установяваме самоличността ви, мистър Стоун?
— Ако смятате, че имате достатъчно основания да ми предявите обвинение, направете го — спокойно отвърна Стоун. — Но ако не мислите така, ще ви помоля да ме извините, защото имам и друга работа.
— Май сте доста зает човек, мистър Стоун — каза саркастично единият от следователите.
— Само се опитвам да бъда разумен. Между другото, мога да ви предложа една сделка.
— Ние не сключваме сделки.
— Ще дойда с вас на местопрестъплението. И ще споделя всичко, което ми се стори забавно.
— Забавно ли? — рече другият агент. — Какво, по дяволите, означава това?