Което май ще е заслужено, помисли си той.
18
Анабел спря пред затворената врата на гробището. След телефонния контакт с Лио и последния разговор със Стоун тя най-накрая взе решение. Тази битка не беше на Оливър Стоун. Независимо дали са приятели, или не, тя нямаше право да го въвлича в нея. Не би могла да понесе Багър да го убие.
Портата беше заключена, но това изобщо не я спря. Само две минути по-късно я отвори с помощта на къса щанга и малък шперц. Изкачи се на верандата и пъхна под вратата бележката, която беше писала почти цял час, въпреки че съдържанието й беше само няколко реда. Минута по-късно беше в колата си, а след три часа вече летеше на борда на самолет на „Юнайтед Еърлайнс“. Машината започна да набира височина над река Потомак и тя залепи лице за прозорчето. Отдолу се появи Джорджтаун. За миг й се стори, че вижда зеления квадрат на добре поддържано гробище. Неговото гробище. Може би бе някъде там, край надгробните плочи, и полагаше обичайните грижи за мъртвите, за да изкупи старите си грехове.
— Довиждане, Оливър Стоун — прошепна тя. — Сбогом, Джон Кар.
— Харесвам този дяволски интернет! — изръмжа Багър, заковал очи в снопа разпечатки, който му подаде компютърният специалист.
— Ние сме високоефективни, мистър Багър — изпъчи гърди очилатият младеж. — И ако трябва да бъдем откровени…
— Я изчезвай! — ревна Багър и младежът уплашено побърза да се отдалечи.
Багър се настани зад бюрото и отново насочи вниманието си към разпечатките. Беше наел компания, специализирана в конкретни издирвания по интернет. Не знаеше какви източници ползва тя, а и не го интересуваше. Важни бяха резултатите, а такива имаше. Оказа се, че Анабел Конрой е заставала пред олтара. Беше се случило преди петнайсет години, когато се бе омъжила за някой си Джонатан Дехейвън. По ирония на съдбата, във Вегас. За съжаление липсваха снимки на младоженците. Но това едва ли беше нейна съименница. Коя друга Анабел Конрой би сключила брак в столицата на греха? Все пак искаше да бъде сигурен. Вдигна телефона и се свърза с една частна детективска агенция, която беше използвал и преди. Тя действаше на ръба на закона, а понякога и отвъд него. Именно по тази причина я харесваше Багър. И заради резултатите й, разбира се. Отдавна би прибягнал до нейните услуги, но искаше първо да подаде достоверни данни. Които най-после беше получил. Най-после! Когато хората се женят, те подписват купища документи. Освен това трябва да живеят някъде и да разполагат с различни неща — застраховки, недвижима собственост, автомобили, завещания.
На лицето му се появи усмивка. Анабел му се беше представила като агент на ЦРУ. Е, сега имаше възможност да й покаже какво означава истинско разузнаване.
— Хей, Джо! — викна в слушалката той. — Обажда се Джери Багър. Имам работа за теб. Много важна работа. Искам да издириш една стара приятелка. По най-бързия начин, защото изгарям от нетърпение да я стисна в прегръдките си!
19
Стоун откри бележката под вратата си и разбра какво пише в нея още преди да я разгърне. След като я прочете, се тръшна на стола и въздъхна дълбоко. После се ядоса, грабна телефона и се свърза с Рубън, Кейлъб и Милтън, за да им съобщи, че вечерта ще се състои съвещание на клуб „Кемъл“. Кейлъб се оплака, че трябва да работи върху някакъв закъснял проект, но Стоун настоя да дойде.
— Важно е, става въпрос за нашата приятелка.
— Коя приятелка? — подозрително попита Кейлъб.
— Сюзан.
— В беда ли е?
— Да.
— В такъв случай идвам — отвърна без колебание Кейлъб.
През следващите няколко часа Стоун поработи в гробището. Основно върху старите плочи, които след буря винаги полягаха независимо от усилията му да ги изправя и укрепва. Работеше не само във физическия смисъл на думата, а така, сякаш искаше да изрови нещо отдавна погребано. В земята и в съзнанието си.
Награби един позеленял от времето камък с орел отгоре и го положи да легне. Ако някой го наблюдаваше отстрани, положително щеше да реши, че го е изпуснал, опитвайки се да го изправи в нормално положение. Отдолу се показа малка дупка, в която проблесна правоъгълна метална кутия. Той я измъкна и бързо я пусна в торбата на рамото си, в която събираше оскубаната трева. Остави камъка легнал, избърса ръцете си и бавно тръгна към къщичката.
Сложи кутията на писалището и влезе в банята за ключето, което беше залепил с тиксо под капачето на бутона за осветлението. Отвори кутията и разпръсна съдържанието й пред себе си. То беше неговата застрахователна полица, ако някой решеше да му причини зло. Винаги си беше давал сметка, че действията му в полза на родината могат да бъдат разглеждани и от друга перспектива — като обикновени престъпления, извършвани под неубедителния флаг на контраразузнаването. Безброй пъти го бяха предупреждавали, че ако той или хората му бъдат заловени по време на мисия, не могат да разчитат на помощта на Чичо Сам. Че винаги са сами и действат на собствена отговорност. За младежите, притежаващи отлични професионални умения и безумно високо самочувствие, това беше едно от най-големите предизвикателства.