Той и хора като Лу Синсети и Боб Коул често се шегуваха, че ще бъде най-добре да се застрелят взаимно, преди да ги заловят, за да напуснат белия свят като екип. Но с течението на времето и при бързо растящия списък с убийства Стоун започна да събира документация с ключова информация за всяко едно от тях. Чичо Сам предварително бе обявил, че няма нищо общо, но той реши, че ще бъде разумно да документира задачите, които изпълняваше за него. В крайна сметка се оказа, че това няма никакво значение. Жена му умря, дъщеря му изчезна, а никой от хората, заповядали ликвидирането му, не беше наказан. Просто защото реши, че повече няма да убива.
Дълго време гледа една фотография, която бе измъкнал от купчината. Беше от времето на Виетнамската война, когато все още беше обикновен боец въпреки специалните си умения. Получи заповед да убие един северновиетнамски политик, който беше започнал да получава силна подкрепа. Обикновено мисиите в дълбокия тил на врага се изпълняваха от екип, в който влизаха разузнавачи, политически анализатори и хора, които следяха накъде духа вятърът.
Този път обаче Стоун беше изпратен сам за изпълнението на задача, която дори на него му се струваше невъзможна. Трябваше да го спуснат с парашут в джунглата, пълна с бойци на Виетконг, да извърви пеш десетина километра във вражеската територия и да убие своя човек по време на строго охраняван митинг, на който щяха да присъстват най-малко десет хиляди души. После трябваше да се върне по същия път до мястото на изтеглянето, което беше трудно за откриване дори през деня. Хеликоптерът щеше да бъде там точно четири часа след скока и щеше да направи само един кръг. Ако Стоун не се появеше, Чичо Сам го оставяше за учебна мишена на виетконгците.
По всичко личеше, че го бяха избрали за тази самоубийствена мисия, защото беше най-добрият. Всички бяха единодушни, че Стоун е най-точният стрелец и най-издръжливият боец в специалния отряд. По онова време той наистина приличаше на машина. Беше в състояние да тича в продължение на цяло денонощие, издържаше два пъти по-дълго без храна и вода, плуваше като риба. Веднъж един хеликоптер го пусна в бурните води на Южнокитайско море, където преплува няколко мили, за да убие поредния враг на Съединените щати. Стори го от почти километър разстояние, пронизвайки челото му с един изстрел — така както си седеше на кухненската маса с цигара в уста и разтворен вестник пред себе си. После преплува още няколко мили, за да стигне до мястото, където го чакаше подводницата.
Но мисията в джунглата беше нещо друго. Той отдавна подозираше, че командирите му търсят начин да се отърват от него заради нарастващото му неодобрение на войната. Без съмнение мнозина от тях се молеха да се провали. И очакваха смъртта му. Но в онази непрогледна нощ Стоун отново ги разочарова. Успя да застреля жертвата си от разстояние, което би се сторило невъзможно дори за снайперист с оптически мерник, разбира се, такъв, на който днешните експерти по точна стрелба биха се изсмели. Появи се на мястото за изтегляне в мига, в който хеликоптерът довършваше единствения си кръг и се готвеше да отлети завинаги. Беше сигурен, че пилотът го видя, но започна да набира височина. Един едрокалибрен куршум в отворената врата на товарната секция напомни на екипажа, че прави опасна грешка.
Машината се спусна само за няколко секунди, но те бяха напълно достатъчни за Стоун да се вкопчи в плъзгачите. В следващия миг от джунглата екна автоматична стрелба. В онази нощ Стоун беше тичал както никога в живота си, но не успя да набере голяма преднина пред разгневения батальон на северновиетнамската армия. Именно тази успешна акция привлече вниманието на ЦРУ и малко по-късно Стоун беше назначен в елитния отряд
„Три шестици“, съставен от убийци, които действаха по поръчка на правителството.Дори в ЦРУ малцина подозираха за съществуването на „Три шестици“. Може би за да спят по-спокойно. Но всяка от така наречените „цивилизовани“ страни, включително Америка, разполагаше с подобни подразделения, които убиваха в името на националните интереси.