Но тази работа включваше и кратък брифинг пред служителите, отговарящи за сигурността на летищата, която току-що беше поставил на изпитание. На него той щеше да бъде максимално дипломатичен в оценките си, щеше да направи и съответните препоръки. Често ставаше така, че тези брифинги се превръщаха в най-опасната част от мисията му. Обикновено хората бяха изключително раздразнени от действията му, чувствайки се предадени. На няколко пъти му се беше случвало да си пробива път със сила, за да напусне подобни заседания.
— По един или друг начин ще ги вкараме във форма — добави човекът от МВС.
— Не знам дали ще съм жив да го видя, сър — поклати глава Фин.
— Можеш да се върнеш заедно с нас във Вашингтон. На летището ни чака служебен фалкон.
— Благодаря, но искам да посетя един човек тук — отказа Фин. — Ще се прибера утре.
— Е, хубаво. До следващия път.
До следващия път, помисли си Фин.
Разделиха се и той нае кола, с която се отправи към предградията на Детройт. Спря на паркинга на голям мол и извади от сака си карта и папка с документи, в която имаше снимка на шейсет и три годишен плешив мъж с многобройни татуировки по тялото. Казваше се Дан Рос, но това не беше истинското му име. Също като на Хари Фин.
3
Артрит. Плюс проклетият лупус. Едно чудно дуо, работещо в перфектен синхрон, за да превърне живота му в болезнено пулсиращ ад. Костите му скърцаха, сухожилията му буквално пищяха от болка. Всяко помръдване беше мъчително, но той продължаваше да се движи. Защото прекрасно знаеше, че ако спре, ще спре завинаги. Глътна две силни хапчета, нахлупи бейзболната шапка върху голото си теме и придърпа козирката й над слънчевите очила с огледални стъкла. Не обичаше хората да виждат накъде гледа, не му беше приятно да виждат как изглежда.
Настани се с пъшкане в колата и подкара към магазина. Лекарствата започнаха да действат и той се почувства по-добре. Това състояние щеше да продължи няколко часа.
— Благодаря, мистър Рос — каза касиерът, хвърлил бегъл поглед на кредитната му карта, преди да му я подаде заедно с покупките. — Приятен ден.
— За мен вече няма приятни дни — отвърна Дан Рос. — Има само оставащи дни.
Касиерът погледна към шапката, нахлупена на голата му глава.
— Не е рак — отгатна мислите му Рос. — Ако беше, щеше да е по-добре. Защото всичко щеше да свърши по-бързо, разбираш ли?
Едва навършил двайсет, касиерът все още се чувстваше безсмъртен и, естествено, не разбираше. Кимна смутено и насочи вниманието си към следващия клиент.
Рос излезе от магазина, колебаейки се какво да прави. Нямаше финансови проблеми, защото Чичо Сам се беше погрижил за нерадостните му старчески години. Получаваше максималната пенсия за възрастта си, а здравната застраховка покриваше всичко, свързано с лечението му. В това отношение правителството си беше свършило работата добре. Една от малкото добре свършени работи според него. В момента просто разполагаше с времето си. И това беше големият му проблем. Какво да прави? Нима можеше да живее, без да върши нищо? Да отиде да обядва в някоя кръчма и да гледа бейзболен мач, докато се тъпче? Или да флиртува с красивите келнерки, никоя от които не би му отделила от времето си? Е, в тази посока все пак можеше да помечтае. И да си спомни времената, когато дамите му даваха много повече от времето си.
Скапан живот, помисли си той, докато крадешком се озърташе. Дори днес не можеше да се отърве от навика да проверява дали го следят. Така ставаше, когато непрекъснато са се опитвали да те убият. И все пак му беше харесвало. Далеч по-добро беше от скучното всекидневие, което разделяше между кръчмата и дома си през тъй наречените „златни години“. Преди три десетилетия той всеки месец беше в различна страна. Поне в разгара на сезона. И, както обичаше да казва, светът за него беше просто един постоянен полет до нови места, прекъсван от кратки молитви и оръжие по избор. Усмихна се, изпълнен с носталгия. Единственото, което му бе останало днес, бяха спомените. Плюс проклетият лупус. Сигурно все пак има Господ, въздъхна той. Жалко, че го разбираше едва сега.