— Кои са най-интересните игри тази вечер? — попита той, след като отпи глътка и хвърли в устата си няколко фъстъка.
Жената механично бършеше плота с влажна кърпа.
— Зависи какво те интересува — отвърна тя.
— Интересува ме нещо различно от заровете, едноръките бандити и всичко останало, което струва пари.
— Значи не си попаднал където трябва.
— Тъй трябва да е — засмя се той и протегна ръка. — Аз съм Рой.
— Анджи — докосна пръстите му тя. — Откъде си?
— От едно близко градче на юг. А ти местна ли си?
— Родена съм в Минесота, ако това не ти се струва невероятно. Но тук съм толкова отдавна, че се чувствам коренячка. Всъщност кой би могъл да твърди, че е от Атлантик Сити, след като казината превзеха града? Искам да кажа, че това е място, където се стичат хора от цялата страна.
— Пия за прекрасното обяснение — вдигна чаша Рубън и очите му пробягаха по скъпото обзавеждане. — Мястото трябва да е собственост на някоя голяма корпорация. Обстановката е такава, че „Беладжо“ и „Мандалей Бей“ изглеждат като евтини панаири.
— Никаква корпорация — поклати глава Анджи. — Всичко тук принадлежи на един човек.
— Стига, Анджи! — втренчи се в нея Рубън. — Всички казина са собственост на големи корпорации.
— Не и това. То е на Джери Багър.
— Багър ли? Името ми звучи познато.
— Доста забележителна личност. Зърнеш ли го веднъж, трудно можеш да го забравиш.
— От тона ти личи, че едва ли го смяташ за почтен и хуманен гражданин.
— Такива заведения не се отварят от самаряни — отвърна тя, после в очите й изведнъж просветна подозрение. — Хей, това да не е някакъв номер? Нали не работиш за мистър Багър? Не съм казала нищо против него. Той е добър шеф.
— Спокойно, Анджи. Аз съм точно такъв, какъвто ти изглеждам: дребна риба от провинцията, успяла да профука пачката си на масата за зарове. Сега си ближа раните и си пия питието, след което ми предстои дълъг път обратно с подвита опашка. — Погледна през рамо. — Все пак ти благодаря за информацията. Хич не ми се ще да се сблъскам с тоя тип и да изтърся нещо, което би трябвало да премълча. По всичко личи, че не си поплюва.
— Не се безпокой, няма го в града. Вчера замина заедно с охраната си.
— Често ли пътува?
— Не, въпреки че притежава собствен самолет.
— Вероятно е отскочил до Вегас да види как се справя конкуренцията.
— Едва ли. Още преди години са го прогонили от Вегас и не може да припари там. Всъщност знам закъде отпътува, защото най-добрата ми приятелка е гадже на личния му пилот.
— И къде се е завлякъл големият бос? — небрежно попита Рубън и хвърли шепа фъстъци в устата си.
— Във Вашингтон.
Рубън се задави толкова силно, че Анджи започна да го тупа по гърба.
— Мамка му на това възпалено гърло! — изръмжа той, след като успя да си поеме дъх. — Почти не мога да дишам!
— Уплаши ме, да знаеш! — поклати глава жената. — Слава богу, че все още никой не ми е умирал в ръцете. — После сниши глас и предпазливо се огледа. — Но не мога да кажа същото за всички членове на персонала.
— Искаш да кажеш, че някой тук наскоро е ритнал камбаната? — внимателно я погледна Рубън.
— Ще кажа само, че двама от висшия персонал на казиното са в болницата — прошепна Анджи. — Беше ни казано, че имат грип, но моя приятелка работи в тази болница. От нея знам, че целите са били в синини и рани. Да си чувал някога за такива грипни симптоми?
— Но все още са живи, така ли?
— Да. За разлика от един компютърен специалист, който просто изчезна. Обяснението беше, че си е намерил друга работа и е заминал. Но не е уведомил близките си и всичките му неща останаха в апартамента.
— Мамка му! — престорено се учуди Рубън. — Какво би могло да му се случи?
Анджи плъзна одобрителен поглед по едрата му фигура.
— Смяната ми свършва в девет, Рой. Ако ме поканиш на вечеря, ще ти разкажа още много неща. Става ли?
Веднага след като напусна казиното, Рубън набра мобилния на Стоун и му съобщи, че Багър е заминал за Вашингтон.
— Добра работа, Рубън — похвали го Стоун. — В момента пътувам към Анабел.
— Нали каза, че е заминала?
— Успях да я убедя да ни даде още един шанс. Не разбра ли защо Багър е отпътувал за Вашингтон?
— Мисля да го направя по-късно вечерта, защото не искам да я притискам. Нали ме разбираш?