— Сядай! — заповяда рязко Багър и той побърза да заеме единствения стол в помещението. — Тъй! Доколкото разбирам, шефа са го свитнали. Вярно ли е?
— Имате предвид директора на отдел „Редки книги и специални колекции“? Да, вярно е.
— Джонатан Дехейвън?
— Точно така — кимна Кейлъб и тихо добави: — Убиха го тук, в сградата.
— Лошо. — Багър огледа свитата си. — Направо в библиотеката, а? В какъв свят живеем, господи! — Вниманието му отново се насочи към Кейлъб. — Работата е там, че моя близка е познавала тоя Дехейвън. По-точно била е омъжена за него в един момент.
— Така ли? — направи се на изненадан Кейлъб: — За пръв път чувам, че Джонатан е бил женен.
— Бил е, макар и за кратко. Не се обиждай, но според мен той си е бил един книжен плъх и не си е падал кой знае колко по жените. Докато моята позната, хм, не е такава. Тя е нещо различно, нещо като…
— Фурия? — подхвърли Кейлъб.
— Нещо такова — кимна Багър и в очите му се появи подозрение. — Какво те кара да мислиш така?
Осъзнал, че с подобни квалификации ще даде повод на гангстера да го изтезава за повече информация, Кейлъб побърза да добави:
— Едно време и аз бях женен, но само след четири месеца жена ми ме напусна. Тя беше точно такава — фурия. А аз, както правилно споменахте, съм си един книжен плъх.
Изрекъл всичко това, Кейлъб остана смаян от лекотата, с която сипеше лъжи.
— Тъй, тъй — подсмихна се Багър. — Правилно се изразяваш. Но както и да е. Работата е там, че аз отдавна не съм се виждал с моята приятелка и много ми се ще да я открия. Помислих си, че може би е чула за смъртта на бившия си съпруг и е дошла на погребението му…
Очите му очаквателно се втренчиха в лицето на Кейлъб.
— Бях на погребението, но не видях непознати хора — рече библиотекарят. — Как изглежда тази жена, как се казва?
— Висока, с хубава фигура, от онези, след които всеки мъж се обръща. С малък белег под дясното око. Всеки ден си сменя прическата и цвета на косата, нали ме разбираш? Казва се Анабел Конрой, но вероятно и името си сменя според деня от седмицата.
— Нищо не ми говори — поклати глава Кейлъб. По отношение на името наистина беше така, тъй като той познаваше Анабел като Сюзан Хънтър. Но описанието беше смразяващо точно. — Сигурен съм, че бих забелязал такава жена. На погребението присъстваха съвсем обикновени хора. Такива като мен, знаете…
— Бас държа, че е било точно така — изсумтя Багър, после щракна с пръсти и един от хората му извади визитна картичка. — Ако си спомниш нещо, обади ми се. Плащам много добре. Имай предвид, че говорим за сума от пет цифри нагоре.
Кейлъб пое картичката.
— Май наистина много искате да я намерите — възкликна с облещени очи той.
— Нямаш представа колко много, републиканецо.
28
Хари Фин тихо влезе в стаята и седна на стола до леглото. Жената в него го гледаше безмълвно. Или гледаше някъде покрай него. Той никога не беше сигурен накъде точно е насочен погледът й. Някога тя говореше перфектен английски, без следа от акцент, но в един момент, вероятно вследствие на нарастващата параноя, започна да използва някаква безумна смесица от четирите езика, които владееше. В резултат се получи някаква странна амалгама от неразбираеми фрази. Единствено Фин се оправяше с тях, въпреки че нямаше представа как го постига. Вероятно поради абсолютната й увереност, че той е длъжен да я разбира.
Жената промърмори нещо и той отговори на поздрава. Това явно й достави удоволствие. На лицето й се появи усмивка, главата й кимна леко. Беше усетила появата му още преди да влезе в стаята. Веднъж му беше обяснила, че винаги чувства присъствието му. Защото имал особена аура: приятна, но абсолютно отличителна. Тъй като определено не обичаше да оставя следи, той се смути малко, защото на света едва ли имаше човек, който можеше да изтрие своята аура.
От детинство беше запомнил високата и стройна фигура на майка си, ръцете й на пианистка. Днес обаче тя беше една сбръчкана старица, чието съсухрено тяло едва-едва се очертаваше под завивките. Лицето й все още носеше следи от онази крехка хубост, която го беше карала да я сравнява с нежната красота на водните лилии. Но само денем. Нощем красотата й изчезваше, тя изпадаше в мрачно настроение и понякога в ярост. Никога не се гневеше на него, само на себе си. И тогава той вземаше нещата в свои ръце. Вършеше го още от седемгодишен. Порасна бързо, може би по-бързо от необходимото. Днес красотата на лицето й вече я нямаше, тялото й се смали, а прекрасните навремето ръце безсилно лежаха в скута й, набръчкани и изпъстрени с петна. Беше навършила седемдесет съвсем наскоро, но вече изглеждаше готова за онзи свят.