Сравнявайки днешния си живот — хубаво голямо семейство в относително спокойно предградие на Вирджиния, уроци по музика, футбол, бейзбол и плуване — с живота, който беше имал като дете, се натъжаваше от огромната разлика. По тази причина избягваше да мисли за тях едновременно. По тази причина беше Хари Фин, кралят на разделното мислене — човекът, който умееше да издига непробиваеми стени в съзнанието си.
После майка му тихо промълви:
— Нека ти разкажа една история, Хари.
Той седна на стола и се приготви да слуша, въпреки че беше чувал историята и преди. Толкова често, че би могъл да я предаде не по-зле от нея. Това обаче не му попречи да следи разпокъсания разказ от странно подредени думи на различни езици. Спомените й градяха една убедителна, жива история, която би могла да се роди само от истината. Беше интересна и същевременно ужасяваща. Скоро кулминацията щеше да дойде и да отмине и енергията щеше да напусне мършавото й тяло. Тогава той щеше да я целуне за сбогом и да продължи пътуването си. Едно пътуване, което беше започнал заради нея. А може би и заради себе си.
29
— Успокой се и ми разкажи всичко дума по дума — каза Стоун. Беше отбил от пътя за Мейн заради настойчивото звънене на Кейлъб. В продължение на десет минути мълча и слуша възбудения разказ на приятеля си, който описваше с подробности срещата си с Джери Багър.
— Сигурен ли си, че не те е заподозрял в лъжа? — попита той, когато Кейлъб най-сетне спря да си поеме дъх. — Абсолютно сигурен ли си?
— Бях страхотен, Оливър! Можеш да се гордееш с мен! Той ми даде картичката си и каза, че ще ми плати петцифрена сума за всяка информация, която му предоставя. — Кейлъб замълча за миг и тихо добави: — Научих, че истинското й име е Анабел Конрой.
— Това не го казвай на никого! — отсече Стоун.
— А сега какво да правя?
— Нищо. Не се обаждай на Багър. По-късно ще се свържа с теб.
Стоун изключи и набра номера на Рубън в Атлантик Сити. Разказа му с няколко думи какво е станало в Библиотеката на Конгреса и добави:
— Информацията ти беше точна, Рубън. Този тип наистина е във Вашингтон.
— Надявам се, че довечера оная мадама Анджи ще изплюе още нещо — отвърна Рубън. — Между другото, ти къде се намираш, Оливър?
— Пътувам за Мейн.
— За Мейн? Тя там ли е?
— Да.
— А защо в Мейн?
— Да кажем, че там има работа за довършване.
— Която е свързана с тоя тип Багър?
— Да.
Стоун остави телефона на седалката до себе си и отново излезе на пътя. Въпреки че беше стара и изгнила, колата на Кейлъб се държеше сравнително добре. Но вдигаше максимум сто километра, както и да я мъчеше. Няколко часа по-късно, вече по тъмно, най-после прекоси границата между Ню Хампшир и Мейн. След кратка справка с картата Стоун напусна междущатската магистрала и пое на изток, към Атлантическия океан. След двайсетина минути намали скоростта и се насочи към центъра на градчето, в което беше отседнала Анабел. Озова се на оживен площад със старовремски магазинчета за сувенири и морска екипировка. Такива площади имаше във всички градчета по крайбрежието на Нова Англия. Но сезонът отдавна беше отминал и туристите ги нямаше. Никой не обичаше зимата в Мейн.
Откри без затруднения пансиона на Анабел, вкара колата в малкия паркинг и понесе сака си към входа.
Тя го чакаше в салона, изправена пред разпалената камина. Подът и вратите проскърцваха, въздухът беше наситен с аромата на наскоро поднесена вечеря, който се смесваше с миризмата на старо дърво и морска сол.
— Помолих собственика да ни запази малко храна промълви Анабел. Стоун се нахвърли на задушените миди, дебелите филии домашен хляб, намазани с масло, и хрупкавата пържена треска. Анабел почти не се докосваше до чинията си.
Утолил глада си, той вдигна глава и попита:
— Къде можем да поговорим?
— Запазила съм ти стая до моята.
— Ммм… В момента съм малко зле с парите.
— Изобщо не искам да чувам, Оливър! Хайде!
Тя се отби до кухнята за каничка кафе и две чаши, след което го поведе нагоре по стълбите. Първо влязоха в неговата стая, за да си остави сака, и отидоха в нейната. Оказа се, че тук има малък хол, отделен от спалнята. В камината гореше огън. Настаниха се на масичката и отпиха по глътка горещо кафе.
Анабел измъкна от чантата си пачка банкноти и една лична карта и ги подаде на Стоун. Снимката върху личната карта беше неговата, а данните под нея сочеха, че е жител на Вашингтон.