— Мъртвите не пеят — кимна Анджи и се премести по-близо до него в малкото сепаре. Потупа го по коляното и остави ръката си там. — Стига служебни клюки, разкажи ми нещо за себе си. Като те гледам какъв си голям, сигурно си играл професионален футбол. — Пръстите й леко стиснаха крака му, тялото й се притисна в неговото.
— Играх в колежа, после направих един-два тура във Виетнам. Спечелих няколко медала, плюс някой и друг шрапнел.
— Тук ли? — игриво попита тя и заби пръст в гърдите му.
— Достатъчно е да кажа, че вече не мога да правя деца — отвърна мрачно той, безкрайно учуден от факта, че ръси лъжи пред жена, която очевидно иска да го вкара в леглото си. Но в момента имаше по-важна работа.
Челюстта на Анджи увисна толкова рязко, че замалко не се удари в масата.
— Сметката, моля — подвикна Рубън на минаващия покрай тях келнер.
31
Докато Рубън разочароваше Анджи, Милтън изпробваше една система за залагане на масата за зарове, която беше открил някъде из сайтовете. За момента не се справяше кой знае колко добре. Вярно, че спечели осем бона от първата обиколка на заровете около масата, но неговите стандарти бяха значително по-високи от тези на обикновените хора. Зад гърба му се бяха струпали доста комарджии, които го насърчаваха с викове и съвети. Над двайсет играчи залагаха на ръката му с отчаяната надежда да изкарат някой долар или поне да избият част от парите си, потънали в бездънния джоб на Джери Багър.
Най-близо до него бяха няколко жени с дълбоки деколтета, които притискаха сочни бюстове в раменете му, покапваха ризата му с коктейлите си и задаваха тъпи въпроси за техниката, която използва. Милтън нямаше представа, че те са наемнички на казиното, имащи задачата да разконцентрират всеки с „гореща ръка“. Но това беше без значение. Няколко чифта силиконови гърди бяха крайно недостатъчни, за да нарушат концентрацията на Милтън Фарб.
Двете крупиета и контрольорът на масата наблюдаваха внимателно играта, изчисляваха залозите и следяха поведението на всички, включително на зяпачите, струпали се зад металния парапет. Сега там нямаше почти никакво място, но ако някой размахаше достатъчно тлъста пачка, крупиетата бързо го включваха в залаганията. В момента всички около масата на Милтън имаха желание да залагат.
Изправен малко по-назад, шефът на залата следеше развоя на събитията с каменно лице. Той беше последната инстанция за решаването на евентуални спорове. Разбира се, основната му задача беше да защитава интересите на казиното, но трябваше да го прави ловко и деликатно, под прикритието на правилата за честна игра. Но светът на комарджиите не се отличаваше с особена чувствителност. Тук всичко се подчиняваше на един бог — парите. Крайната цел на казиното беше проста и ясна: при затварянето да е спечелило повече пари, отколкото е изплатило. В момента шефът на залата беше сериозно разтревожен. Той имаше достатъчно дълъг стаж на този пост, за да разпознава тутакси опасните играчи, разчитащи на дълги и успешни серии. Имаше неприятното чувство, че този насреща му се готви да тресне един здрав юмрук на „Помпей“.
Минималният залог на масата беше 50 долара, а максималният — 10 хиляди. Милтън залагаше с хирургическа прецизност, тъй като отдавна беше изчислил статистическите вероятности и умело ги прилагаше на практика. Още на първото хвърляне улучи седмица — единствената комбинация, която печелеше при всички обстоятелства. Подплати ръката си с агресивен залог от 500 долара и от този момент нататък започна да играе с парите на казиното. Умело използваше и останалите комбинации, извличайки максимума от петиците, шестиците и осмиците, после се прехвърляше на деветките и петиците, а за десерт залагаше на най-печелившите, но най-трудно постижими десетки и четворки. Вършеше го с лекотата на дългогодишен играч. Два пъти поред заложи на четворка, след което се прехвърли на осмица и десетка. Спечели шест пъти поред и напрежението започна да се покачва.
Изнервен от развоя на събитията, шефът на залата заповяда смяна на персонала. Крупиетата се оттеглиха с мрачни лица. Бакшишите се раздаваха след съответната печеливша серия на играча, което означаваше, че този екип няма да получи дори цент от печалбата на Милтън. Но заповедта на шефа беше закон. Той я издаде с единствената надежда да прекъсне серията на Милтън и да успокои останалите играчи около масата. Макар и разрешен от правилника, подобен ход неизбежно предизвикваше недоволството на играчите и зрителите.