— Защото скоро няма да мога да го правя, сине — отвърна с помръкнало лице Фин и очите му овлажняха. — Ще станеш много тежък, а и дори да мога да те нося, ти няма да искаш.
— Толкова ли е важно за теб? — попита Патрик и хвърли в устата си цяла шепа чипс.
Фин отключи колата и метна на задната седалка сака с екипа на момчето.
— Важно е — кимна той. — Но ти ще го разбереш чак като станеш баща.
Хапнаха бургери в някаква закусвалня на километър от дома им.
— Страшно ми харесва тази храна, много е вкусна! — обяви Патрик.
— Яж, докато можеш — каза Фин. — Защото, като пораснеш, организмът ти трудно ще понася толкова мазнини.
Момчето лапна поредния пържен картоф и попита:
— Как е баба? Мама каза, че си ходил да я видиш.
— Добре е — леко се сепна Фин. — Всъщност не съвсем.
— Защо вече не й ходим на гости?
— Мисля, че не иска да я виждате болна.
— Че защо? На мен винаги ми е била интересна, макар че говори особено.
— Да, малко е странна — съгласи се Фин и сведе очи към бургера със сирене пред себе си. Апетитът му изведнъж се изпари. — Може би скоро ще отидем да я видим.
— Тя не ми прилича на ирландка, тате.
Фин си спомни високата жена с широки рамене и изсечени черти, типични за източноевропейките от нейното поколение. Тя нямаше нищо общо със сбръчканата старица, в която се беше превърнала сега. Синът му беше прав, действително не приличаше на ирландка. Просто защото не беше такава. Фин приличаше повече на нея, отколкото на баща си.
— Защото не е ирландка — малко припряно обясни той. — Дядо ви беше ирландец.
Не му беше приятно да лъже детето, но в случая беше абсолютно наложително. Баща му, ирландският евреин.
— Казвал си ми, че бил страхотен.
— Такъв беше.
— Много бих искал да го познавам.
Аз също, помисли си Фин. За много повече време, отколкото бях с него.
— А баба откъде е?
— Откъде ли не — неясно отвърна Фин.
Манди ги посрещна на входната врата. Патрик отиде да се преоблече и да се подготви за лягане, а тя каза:
— Хари, утре трябва да отидеш в училището на Сузи. Имат час на тема „Професията на родителите ми“.
— Вече ти казах, че ще се чувствам неловко — намръщи се Фин.
— Всички бащи ще са там, Хари — настоя Манди. — Не може само Сузи да е сама. Аз бих отишла, но идеята е един от двамата родители да разкаже за своята кариера. Нали се сещаш, че моето пране, готвене и гладене едва ли може да се нарече кариера…
— За мен си е една много добра кариера — целуна я по бузата той. — Работиш много повече от някои хора, които познавам.
— Трябва да идеш, Хари. Иначе Сузи ще бъде ужасно разочарована.
— Моля те, скъпа, не ме карай да правя такива неща.
— Добре — въздъхна Манди. — В такъв случай иди да й го съобщиш лично, защото те чака будна в леглото.
След тези думи тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Фин изпъшка и се повлече след нея.
Сузи седеше в леглото си, заобиколена от плюшени играчки. Бяха различни животни, единайсет на брой. Не можеше да заспи, ако някое от тях липсваше. Наричаше ги ангели-пазители. На пода пред леглото бяха подредени други десет животни, които бяха „рицарите на кръглата маса“.
Детето го погледна с огромните си сини очи и директно го попита:
— Ще дойдеш ли утре, тате?
— Тъкмо говорехме с майка ти по този въпрос.
— Днес в училището дойде майката на Джими Потс, която е морски биолог — обясни детето, изговаряйки внимателно странната дума. — Не знам какво точно прави, но донесе една жива риба!
— Звучи страхотно — усмихна се Фин.
— И ти ще бъдеш страхотен, нали? Аз много се хваля на децата с теб.
— А какво им обясняваш?
Сузи нямаше никакво понятие с какво си вади хляба баща й.
— Че си войник.
— О, това е вярно. Едно време наистина бях войник.
— Разказвам как си бил истински морж!
Фин едва не прихна и търпеливо обясни, че е бил тюлен, а не морж, след което добави:
— Не забравяй, че много хора от този район са служили в армията, миличка. Това не е чак толкова необичайно.
— Но ти ще бъдеш най-добрият, тате! — възкликна детето и уви ръце около шията му. — Сигурна съм!
Кой баща би устоял на подобно нещо?
— Добре, ще дойда.