Изгаси лампата и тръгна да излиза, но гласът на Сузи го спря.
— Тате, може ли да те попитам нещо?
— Разбира се.
— Убивал ли си хора, докато беше войник?
Фин облегна гръб на вратата. Въпросът го хвана неподготвен.
— Джоуи Менкел казва, че баща му избил куп лоши хора в Ирак — забързано добави Сузи. — И той е войник като теб. Ти убивал ли си?
Фин се върна, седна на леглото и стисна ръчичката й между дланите си.
— На война хората се нараняват, миличка. Никога не е добре да причиняваш болка на другите, но войниците го правят само за да защитят себе си и родината. Така запазват живота на своите семейства.
— Убивал ли си? — настоя да разбере Сузи.
— Ще се видим утре в училище, миличка — прошепна той, целуна я по челото и излезе почти на бегом.
След минута беше вече в гаража, където се намираше касата с оръжието. Направена от солидна стомана, тя тежеше близо четиристотин килограма и беше оборудвана с електронна ключалка и биометрична система, която единствено той можеше да отключи. Набра кода, отвори тежката врата и извади малка блиндирана касета със собствена електронна ключалка. От нея измъкна една папка, която разгърна върху тезгяха в дъното. Снимките и рапортите в нея бяха избелели от времето, но душата му отново се изпълни със задушаващ гняв. Изчете лаконичното заключение на официалния документ. „Рейфилд Соломон, заподозрян в предателство, сложил край на живота си в Южна Америка.“ Устните му потрепнаха, очите му се спряха върху снимката на мъртвеца с дупка в слепоочието. Това беше Рейфилд Соломон, неговият баща, обявен за предател на родината.
Но тази вечер гневът му беше някак приглушен, някак по-малко трагичен. Промяната се дължеше на въпроса на малката му дъщеря, по детски прям и безпощаден: Убивал ли си хора, докато беше войник?
Прибра папката в металната кутия и заключи касата. Но вместо да се качи горе и да си легне, излезе на разходка, която продължи почти до полунощ. Когато се прибра, всички спяха. Жена му отдавна беше свикнала със среднощните му обиколки на квартала. Фин влезе безшумно в стаята на Сузи, седна на леглото и загледа равномерното повдигане и отпускане на гръдния й кош. Ръцете й здраво стискаха един от ангелите-пазители.
Напусна спалнята на дъщеря си едва на разсъмване. Взе душ, облече се и зачака. Беше готов да отиде в училището и да разказва за славните си дни като боец. Разбира се, без да споменава нито дума за убийствата, които беше извършил. Защото на практика той беше убиец.
Крачейки по училищния коридор към класната стая на Сузи, в съзнанието му изведнъж се появи стена, която отдели Хари Фин от човека, за когото му предстоеше да се представи. Получи се някак естествено и незабележимо, без никакви усилия от негова страна. Отвори вратата и почти беше съборен от стремителната атака на Сузи, която скочи на врата му.
— Това е моят баща! — гордо обяви тя, обръщайки се към съучениците си. — Той не е морж, а тюлен. Много е добричък!
Дали наистина? — запита се Хари Фин.
39
Стоун накратко разказа на Анабел за разговора си с баща й.
— Прилича ми на смъртник.
— Радвам се да го чуя.
— Наистина се чувства виновен за това, което се е случило с майка ти.
— Силно се съмнявам.
— Искаш ли да го проследим?
— Не, искам да го убия.
— Добре де, какво ще правим сега? Още ли ще душим из градчето?
— Не, предпочитам да се прибера в пансиона. Имам нужда от едно питие, което възнамерявам да изпия на спокойствие в стаята си.
Стоун я свали пред входа на пансиона и включи на скорост. Откри камиона на Пади почти веднага, защото градчето имаше само няколко улици. Оказа се, че баща и дъщеря имат едно и също желание. Спря зад него и се насочи към широко отворената врата на кръчмата.
Вътре беше мръсно и тъмно. В ранния следобед нямаше никакви клиенти, ако не се броеше самотният мъж на бара, пред когото имаше голяма халба. Стоун се настани до Пади, който едва-едва извърна глава.
— Човек май ожаднява, след като е ходил на гробищата — каза Стоун.
Пади го погледна и отпи глътка бира. Клепачите му бяха подпухнали, а лицето му изглеждаше още по-сиво в полутъмното заведение.
— Не ми трябва причина, за да обърна някоя и друга халба — рече заваляно той.
— Казвам се Оливър — протегна ръка Стоун.
Пади отказа да я поеме и го изгледа изпитателно.
— Когато случайно се сблъскам с някой, няма проблем — промърмори той. — Но срещна ли го повторно в рамките на един час, нещо започва да ме гложди.