Покрай нея мина млад мъж, който не се опита да скрие възхищението си от високата й изваяна фигура, дългата руса коса и трийсет и шест годишното й лице. Едва не възкликна. Не го смущаваше дори малкият сърповиден белег под окото й — подарък от баща й Пади Конрой, най-ловкия измамник на своето поколение и най-лошия баща по мнението на единствената му рожба.
— Здравейте — каза младежът. Беше строен, с небрежно разрошена коса и скъпи дрехи, които бяха скроени така, че да изглеждат груби и евтини. Жива реклама на „Абъркромби и Фич“. Един бърз поглед й беше достатъчен да го определи като разглезено колежанче с нездравословно много пари и прекалено нафукано поведение.
— Ами здрасти — отвърна тя и отново зачете вестника.
— Закъде пътувате? — попита младежът и безцеремонно се настани на свободното място срещу нея.
— Не съм в твоята посока.
— А откъде знаеш коя е тя? — игриво продължи младежът.
— Мога само да предполагам.
Той не разбра намека или просто не му пукаше.
— Отивам в Харвард.
— Ооо, изобщо не бих го допуснала.
— Но живея във Филаделфия, по-точно в Мейн Лайн. Родителите ми имат имение там.
— Нима? Сигурно е страхотно да имаш родители, които притежават имение — каза тя с подчертано равнодушие.
— Още по-страхотно е да имаш родители, които през повечето време са в чужбина — невъзмутимо продължи младежът. — Довечера организирам малък купон, който обещава да бъде див. Проявяваш ли интерес?
Анабел усети как очите му опипват тялото й. Ето, отново се започва, въздъхна тя. Прекрасно знаеше, че не трябва да се поддава, но някои неща просто бяха по-силни от нея.
— Не знам — затвори вестника тя. — Колко див ще бъде?
— Колкото пожелаеш.
Устните му оформиха думичката „бейби“, но в последния момент хлапакът очевидно реши, че все още е рано за подобни фамилиарности.
— Не обичам да ме разочароват.
— Мисля, че няма да бъдеш разочарована — докосна ръката й той.
Тя се усмихна и леко потупа пръстите му.
— За какво всъщност говорим? За пиене и секс?
— Именно! — Той стисна ръката й. — Хей, аз съм в първа класа. Защо не се преместиш при мен?
— А нещо друго освен пиенето и секса?
— Искаш подробности?
— Всичко е в подробностите, скъпи мой…
— Стив. Стив Бринкман. — На лицето му цъфна самодоволна усмивка. — От същата онази фамилия Бринкман. Баща ми е вицепрезидент на една от най-големите банки в страната.
— Да ти кажа, Стив, ако на дивия купон липсва кока, наистина ще бъда разочарована. Нямам предвид кока-колата.
— Само кажи какво ти трябва и ще го доставя! — разпали се хлапакът. — Имам връзки.
— Амфети, куклички, глигани, плюс тежката артилерия — изреди тя. — И никаква лимонада — каза, имайки предвид долнокачествената дрога. — Не понасям лимонадата.
— Охо, виждам, че знаеш за какво говориш — рече Стив и нервно се огледа наоколо.
— Някога преследвал ли си дракона, Стив? — попита тя.
— Ами… Не.
— Това е един особен начин да вдишваш хероин. Стигаш на седмото небе, стига да не хвърлиш топа.
Той пусна ръката й и промърмори:
— Не ми се струва много разумно.
— На колко години си?
— На двайсет. Защо питаш?
— Аз си падам по по-младички. Отдавна съм разбрала, че навършат ли осемнайсет, мъжете не могат да чукат страхотно. Я ми кажи, на твоя купон ще има ли малолетни?
— Мисля, че идеята не е много добра — би отбой Стив и започна да се надига.
— О, аз не съм претенциозна — добави тя. — Може да бъдат и момичета. На кого му пука, като се надруса?
— Добре, добре. Сега трябва да тръгвам.
— И още нещо, Стив — спря го Анабел, отвори портмонето си и му показа фалшива значка. — Виждал ли си инициалите на АБН, Стив? Това означава Агенция за борба с наркотиците.
— Божичко!
— След като ти любезно ми съобщи адреса на имението на мама и тате в Мейн Лейн, моят екип няма да има проблеми да го открие. Казвам ти го за всеки случай, ако все още държиш да организираш дивия купон.