— И това е всичко, така ли? Браво на теб! Жалко, че не съм се сетила досега!
— Имаш ли проблем с тази концепция?
— Имам проблем с изпълнението й. Поправи ме, ако греша, но ако искаш да принудиш някого да признае толкова тежко престъпление, непременно трябва да се изправиш очи в очи с него.
— Абсолютно си права. Директният контакт е задължителен.
— В такъв случай можем да спрем дотук. Аз вече съм имала директен контакт с Джери и нямам никакво желание за втори.
— Предвидил съм го. За теб рискът ще бъде минимален.
— Какво разбираш под минимален?
— Просто трябва да ми се довериш, Ани.
— Ти си се побъркал!
— Не, аз съм само един умиращ човек, който иска да се помири със своя Бог. А за да го постигна, всичко трябва да бъде направено както трябва. Длъжен съм, разбираш ли?
Тези думи бяха толкова неочаквани за Анабел, че тя само го зяпна.
— Ще си призная, че в плана ми има и един малък проблем — наруши дългото мълчание Пади.
— Колко малък?
— Ще бъдем принудени да се свържем с добрите, тоест с ченгетата. А това не е точно по моята специалност. — Погледна я и попита: — Да имаш някакви идеи?
Анабел се облегна и попита колебливо:
— Знаеш, че това е самоубийство, нали?
— В никакъв случай няма да позволя на Джери да те докопа — твърдо отвърна Пади. — Но трябва да го направя. Готов съм да се закълна пред гроба на майка ти, че ще му отмъстя.
Никога не беше допускала, че някакви си думи са способни да предизвикат такова нещо. В сърцето й потрепна някакво чувство към баща й. Не можеше да определи точно какво е то — жалост, съчувствие или дори нещо повече.
— Добре — тихо рече тя. — Ще се опитам да открия добри хора, които да ни помогнат.
47
Анабел остави баща си и влезе в стаята на Стоун.
— Той иска да направим екип и да подмамим Джери да признае за убийството на мама! — изрече на един дъх тя и рухна на тясното канапе.
— Можеш ли да му се довериш?
— Да те вземат мътните, Оливър! — избухна тя. — Нали през цялото време ме убеждаваше да му простя?
— Прошката не означава доверие.
— Нямам основания да му се доверявам…
— Усещам обаче, че има едно „но“ — загрижено я погледна Стоун.
— Добре усещаш — въздъхна тя. — Защото въпреки всичко съм готова да му се доверя. Не знам защо, но имам някакво предчувствие.
— И ще ти трябва подкрепа, нали?
— Той сам го каза.
— Вероятно ще мога да направя нещо.
— И аз така си помислих. След последния случай би трябвало да са ти доста задължени.
— Те не са задължени на никого, Анабел. Или поне така мислят. Ще видя какво може да се направи. Междувременно ще трябва да се погрижим и за него.
— Надявах се, че ще го вземем с нас във Вашингтон — каза тя.
— И да го прибереш при себе си ли? — вдигна вежди Стоун. — Струва ми се доста рисковано, особено докато Багър е в града.
— Всяка помощ е добра дошла.
— Хубаво — кимна той. — Иди да кажеш на баща си да си събира багажа.
Оказа се, че Пади няма какво да събира. Всичко, което притежаваше, беше в каросерията на очукания му камион. Но той решително отказа да се раздели с него и предложи да кара след тях.
— Камионът е всичко, което ми е останало! — отсече той. — Няма да го зарежа!
Стоун и Анабел потеглиха на юг, следвани от Пади. Отиваха в новия дом на Рубън в Северна Вирджиния. Пристигнаха по тъмно, но Стоун го беше предупредил, че ще закъснеят.
Поеха по тесен, посипан с чакъл път, който се виеше сред гъста гора и наподобяваше по-скоро туристическа пътека. От двете страни се виждаха занемарени къщи и изоставени автомобили, които ставаха по-жалки с всеки изминат километър. Няколко минути по-късно фаровете на колата осветиха буренясал парцел, в дъното на който се виждаше гараж с широко отворена врата. Вътрешността му беше задръстена от инструменти и автомобилни части, а край него бяха паркирани шест частично разглобени превозни средства: два пикапа, три мотоциклета и нещо, което приличаше на бъги. Зад гаража имаше голяма каравана, която очевидно не беше в състояние да се движи, тъй като вместо колела имаше бетонни блокчета.
— Рубън се премести тук съвсем наскоро — поясни Стоун.
— И си докарва нещо допълнително от разфасоването на бракми? — попита Анабел, оглеждайки гаража.