— Но каква е връзката на Рей Соломон с всичко това?
— Може би няма връзка. По всяка вероятност Кар действа сам, а Соломон е просто прикритие. Ние трябва да разберем дали е така. Ако се окаже, че работи с някого, който има връзка с миналото на Соломон, трябва да го открием. Разполагам с достатъчен ресурс за подобна задача. Сегашният директор на ЦРУ напълно споделя вижданията ми. И няма как да бъде другояче, защото аз съм го обучавал.
— И ще го пипнеш, който и да е той?
— Ще го пипна — кимна Грей. — Да се надяваме, преди той да е пипнал теб. По всичко личи, че ти си на челно място в списъка му, а на всичкото отгоре си и сравнително лесна мишена.
— Никак не е смешно! — отбеляза Симпсън.
— Не го казвам като виц — въздъхна Грей. — Трима мъже с далеч по-голям опит и умения от твоите вече са мъртви. Практически погледнато, ти наистина си лесно упражнение.
— Още утре напускам страната! — отсече Симпсън. — Нямам намерение да седя и да чакам да бъда убит от някакъв психопат!
— Един ход, който данъкоплатците със сигурност ще разберат и одобрят — въздъхна Грей. — Нищо, че ще зарежеш задълженията си в Конгреса.
— Не харесвам тона ти, Картър!
Вместо отговор Грей се пресегна и вдигна от масата Ордена на свободата, който съвсем наскоро беше получил лично от ръцете на президента.
— За близо четирийсет години служба на родината съм получил цяла торба медали — обясни той. — Но ще ти призная, че специално този ме изненада. Защото вече бях освободил поста директор на националното разузнаване, всявайки смут в правителството.
— Често съм се питал защо го направи — погледна го Симпсън.
— Продължавай да се питаш, Роджър. Тази информация ще задържа само за себе си.
Симпсън огледа обзавеждането на бункера и язвително каза:
— Това е една луксозна миша дупка.
— Нямам право да подценявам човек, който ликвидира три бивши „тройни шестици“ и без малко да ме убие — отвърна Грей. — Ето защо предпочитам временно да си остана тук, в удобния бункер.
— Прекрасно, няма що! — гневно извика Симпсън. — А аз трябва да съм горе, гол и беззащитен!
— Не се тревожи, Роджър — леко се усмихна Грей.
— Доколкото разбрах, Орденът на свободата се дава и посмъртно.
49
Хари Фин подкара към един от жилищните комплекси в Арлингтън. Местата за паркиране бяха номерирани и той бързо откри онова, което му трябваше. Слезе и се насочи към лъскавия черен линкълн навигейтър, паркиран наблизо. Малкият уред се залепи за задния ляв калник на автомобила и мигащата червена лампичка на таблото бързо угасна. Обезвредил алармата, Хари измъкна от джоба си специалната „меча лапа“ и минута по-късно патронът на ключалката изскочи с тихо изщракване. Свали от огледалото за обратно виждане пластмасовия пропуск, който самонадеяният до глупост собственик на линкълна държеше винаги там, след което окачи друг, който изглеждаше по абсолютно същия начин, но не действаше. Липсваше му вграденият код, който Фин нямаше как да копира и който беше главна причина за кражбата. Собственикът със сигурност щеше да реши, че нещо се е повредило, и щеше да го замени с нов. Федералната агенция, която издаваше тези пропуски, беше известна с небрежното си отношение към излезлите от употреба, които никога не анулираше. Бюрократите, които се трудеха в нея, не правеха никаква разлика между стар и нов пропуск. Но за Фин това беше една много важна подробност.
Монтира патрона на мястото му, заключи вратите и притисна уреда към калника. Алармената система оживя, без да регистрира следи от намесата му. Ех, ако почтените граждани знаеха колко лесно могат да се лишат от собствеността си, поклати глава той. Все пак беше по-добре да не знаят и да си спят спокойно.
Подкара по обратния път и хвърли поглед към откраднатия пропуск. Добре, че не беше лош човек, иначе с известна обработка на пластмасовото покритие можеше да ликвидира цялата законодателна власт на държавата, всичките й 535 представители. Но на него му трябваше само един от тях. Само един.
Стоун, Анабел и Кейлъб бяха на задната седалка на един микробус. До тях седеше Майк Мансън, един от хората на Багър. Именно той им беше отворил вратата на Кейлъб с пистолет в ръка. Стоун не беше предвидил подобен развой на събитията и това недоглеждане може би щеше да стане причина за смъртта им.
— Е, как е Джери? — небрежно попита Анабел. — Някой да го е изпържил напоследък?
— Не знам за какво говориш — сухо отвърна Майк.