По всичко личеше, че войната с Багър трябва да започне наново, от изходна позиция.
Най-разтревожен от този факт беше Оливър Стоун. Оръжие без номера, откраднат микробус, липса на документи у изпълнителите, внезапното им изчезване от канавката. Ами ако похитителите изобщо не бяха пратени от Багър? Ами ако искаха да пипнат него, а не Анабел?
50
Когато Майк не се появи на уреченото място заедно с пленниците, Багър нито се разкрещя, нито започна да хвърля предмети. Той беше много по-разсъдлив човек, отколкото го смятаха повечето хора. Защото едва ли някой можеше да се издигне до неговото положение, без да обмисля нещата от всяка страна.
Шефът на казиното си даваше сметка, че загубата на Майк е неприятна, но още по-неприятно беше, че не знае кой го е спипал и какво е изтръгнал от него. Този град гъмжеше от федерални агенти. Човек буквално не можеше да се изплюе на някой ъгъл, без да не опръска поне петима от тях. Инстинктът беше вадил Багър от безброй опасни ситуации и в момента той усещаше, че е попаднал в една от тях. Би могъл да скочи в самолета и да изчезне, но бягството влизаше в разрез с всичко, върху което беше изградил кариерата си. Джери Багър никога не бягаше от неприятностите.
Проведе няколко телефонни разговора. С първия от тях повика подкрепления от Атлантик Сити, а след това набра номера на частния детектив Джо и поиска от него допълнителна информация, която щеше да го улесни при решаването на случая. Последният разговор беше с личния му адвокат, който беше в течение на тайните му операции повече от всеки друг. Без да губи нито секунда, той започна да гради алиби и защитна стратегия за клиента си в случай, че федералните почукат на вратата му.
Приключил с неотложните задачи, Багър реши да направи една малка самостоятелна разходка. Във Вашингтон, за разлика от Атлантик Сити, магазините и заведенията затваряха рано. В този късен час работеха само няколко ресторанта, клубове и барове. След като извървя пеш десетина пресечки, Джери най-сетне зърна неоновите реклами на отворено заведение, седна на бара и си поръча уиски с лед на един човек с уморено лице, което ясно показваше, че животът го е смазал като с парен чук. Съседът му се оказа някакъв отегчен дебелак, който не вдигаше очи от бирата си. От очукания джубокс в ъгъла, станал свидетел на тонове изпита бира и много сълзи, се лееше песен на Елвис Костело.
Багър беше израснал в подобни кръчми, вършейки дребни измами за жалки центове. Близо шейсет години по-късно продължаваше да се занимава с измами, но жалките центове бяха отстъпили място на милионите. Понякога обаче му се искаше отново да се превърне в хлапака с неизмито лице, привлекателна усмивка и сладкодумна уста, който прибираше доларчетата на клиентите с прости, но проверени и добре отработени трикове. В някой момент жертвите му се осъзнаваха, но той вече беше далеч, насочил вниманието си към поредната измама.
— Я ми кажи, с какво се забавляват хората в този град? — подхвърли на бармана той.
Без да бърза с отговора, човекът започна да бърше плота с чиста кърпа.
— Този град не е построен за забавления — отговори най-сетне той. — Поне аз мисля така.
— Искаш да кажеш, че всички тук се занимават със сериозен бизнес? — вдигна вежди Багър.
— Това е единственото място в Америка, където могат да те изпепелят с атомна бомба и пак да ти приберат данъците — ухили се барманът.
— Някои хора вярват, че всички ще бъдем по-добре, ако Вашингтон бъде разрушен от атомна бомба.
— Само ме предупредете двайсет и четири часа по-рано.
— Аз съм от Атлантик Сити.
— Готино място. За съжаление именно там потънаха по-голямата част от спестените ми мангизи за черни дни.
— Ходил ли си в „Помпей“?
— Разбира се. Хубаво казино, но казват, че го управлява някакъв тип, от който по-добре да си далеч. Голям мръсник бил. Но след като си от Атлантик Сити, сигурно си вадиш хляба в тоя бранш.
— Отдавна ли си барман?
— Прекалено отдавна. Едно време мечтаех за професионален бейзбол, но просто не бях достатъчно добър. Когато го осъзнах, вече не ме биваше за нищо друго, освен да наливам питиета на хората. Но когато човек трябва да храни три деца, той просто бачка и си наляга парцалите.
— А жена ти?
— Замина си от рак преди три години. Така е в живота. Точно когато започваш да мислиш, че си се оправил, съдбата ти забива един шут в корема. Нали ме разбираш?