— И още как — кимна Багър, подреди на бара десет банкноти с лика на Франклин и стана да си върви.
— Сър, защо ми оставяте всичките тези пари? — попита слисаният барман.
— За да знаеш, че и най-големите мръсници са хора — отвърна Багър.
Тръгна обратно към хотела си. Мобилният му телефон не спираше да звъни. Момчетата от охраната знаеха, че има много врагове, и никак не обичаха да го пускат сам. Не че бяха влюбени в него, просто си пазеха хляба. В света на Багър човек получаваше лоялност само по два начина — или с пистолет, опрян в главата, или с пачка долари. Изобщо не си направи труда да включи апарата.
После излезе на широк площад и спря. Вниманието му беше привлечено не от величествения паметник на Джордж Уошингтън, а от мъж и жена, които крачеха по алеята към него, хванати за ръце.
Никога през живота си Джери Багър не беше имал сериозна връзка с жена, тъй като през цялото време беше зает да трупа богатство. Онези, с които контактуваше, или бяха платени, или търсеха някаква услуга. Той добре знаеше, че не им пука за него, и им отговаряше със същото.
Но с появата на Анабел Конрой нещата изведнъж се промениха. У нея имаше нещо, което го прониза дълбоко на място, което отдавна беше забравил, че съществува. Позволи си да повярва, че тя има чувства към него и не го търси заради някаква изгода.
След което земята се продъни под краката му и ето го тук, в един град, ненавистен почти колкото Вегас, с единственото желание да убие жената, която би могъл да обича цял живот. Загубата на четирийсет милиона не го съкруши. Когато нещата опираха до пари, Джери Багър знаеше как да ги спечели. Но Анабел Конрой открадна и още нещо, което, преди да я срещне, беше абсолютно немислимо за него. Открадна сърцето му.
Гневът от това предателство беше толкова силен, че ако имаше пистолет, със сигурност щеше да гръмне двойката, която мина само на няколко крачки от него.
Обърна се рязко и тръгна към хотела си, където го чакаше нова изненада. Майк Мансън и помощникът му се бяха върнали току-що, окървавени и мръсни.
Без да се приближава до тях, Багър направи знак на един от хората си и въпросително го погледна.
— Обискирахме ги — кимна онзи. — Не открихме подслушвателна апаратура.
Багър насочи вниманието си към Майк.
— Какво се случи, по дяволите?
— Провалихме се, мистър Багър — унило призна Майк. — Вкарахме ги в микробуса и потеглихме насам, но дъртият успя да ми отнеме пистолета. Завързаха ни и ни оставиха в канавката. Загубихме много време, докато се освободим.
— Наложи се да вървим пеша цели осем километра — добави другият.
— Пет пари не давам, дори и да сте излизали асфалта с език! — ревна Багър. — Как е възможно да ви върже някакъв шибан библиотекар, подпомаган от жена?!
— Не беше библиотекарят, сър — обади се Майк. — Този беше по-стар, ама много печен. Заби пръст в ребрата ми и буквално ме парализира. — Докосна разкъсаното си ухо и добави: — А после ме простреля тук със собствения ми пистолет, без да му мигне окото. Беше професионалист, мистър Багър. Изобщо не очаквахме да попаднем на такъв.
— Ако не те познавах толкова добре, вече да съм те гръмнал!
— Знам, мистър Багър — нервно преглътна онзи. — Пропълзяхме до някакви дървета и Джо успя да среже въжетата с парче стъкло. Ченгетата се появиха секунди след като се освободихме. Явно ги бяха повикали, но за щастие не ни забелязаха.
— Сигурен ли си?
— Да, сър.
— Значи онзи е професионалист, а? — промърмори Багър. — Как изглеждаше?
Майк подробно описа нападателя.
— Да не е бил от ФБР?
— Не беше облечен като агент. А и беше доста стар за тая работа. Но си беше абсолютен професионалист. И много близък с Конрой.
Багър бавно се отпусна на близкия стол. С кого, по дяволите, се беше свързала Анабел?
51
Днес сенаторът е извън службата, заминал е за уточняване и събиране на допълнителни факти по спешен казус. С него са по-голямата част от сътрудниците му, а в офиса са останали няколко чиновници. Фин се сдоби с тази полезна информация директно от уебсайта на Симпсън, в който се изтъкваше, че настоящата обиколка ще донесе голяма полза както на родния му щат Алабама, така и на цяла Америка. Как ли ще стане това с полет в първа класа до Големия Кайман? — запита се Фин. Беше наясно, че някой е информирал сенатора за неотдавнашните убийства и той е решил да се покрие. В това нямаше нищо лошо, защото рано или късно щеше да се върне във Вашингтон. В крайна сметка той беше сенатор, нали? Колкото и да се покриваха, тези хора все пак трябваше да изпълняват дълга си. Макар че някои от тях бяха истински кръшкачи.