— Ясно. Но защо не са избрали САЩ за раждането на детето си? Тук то автоматично би получило американско гражданство.
— Не мисля така. За нея е било много по-лесно да влезе нелегално в Канада, за да роди. А актът за раждане да бъде фалшифициран впоследствие.
— Дори да е така, ние пак нямаме кой знае каква отправна точка.
— Не съм съгласен. Влизането от Гренландия в Канада по онова време можеше да стане от няколко гранични пункта. Може би Нова Скотия и Нюфаундленд. Бихме могли да започнем оттам.
— И какво точно ще правим, ако започнем оттам?
— Ще се съсредоточим върху един период от дванайсет месеца, нищо повече — отвърна Грей и уточни годината. Ще прегледаме всички актове за раждане през него, като засега ще търсим само момчета.
— А защо не и момичета?
— Момчета — отсече Грей. — Поне засега.
— Много работа е. Още повече, че МВС ще ни натовари с огромната част от нея, защото подготвят учебна симулация на терористична атака срещу Капитолия. Нужни са време и ресурси.
— Би трябвало актовете за раждане вече да са влезли в компютрите, което ще ни улесни.
— Но проблемът с ресурсите остава…
Грей се приведе напред и го накара да замлъкне под заплашителния му поглед.
— Имай предвид, че последиците от нашето бездействие могат да бъдат катастрофални за тази страна.
56
Анабел изчака отвън, докато баща й се прибере от пазар, и без излишни обяснения му нареди да кара след нея. Няколко минути по-късно стигнаха до хотела и тя го поведе към стаята си.
Беше разстроена, умът й бясно препускаше. Все още не можеше да приеме внезапното решение на Стоун да я изостави на произвола на съдбата. Май не биваше да му се доверява — беше крайно време да разбере, че човек като нея може да разчита единствено на себе си.
— Ани? — обади се най-сетне Пади. — Защо мълчиш, момичето ми? Защо не ми кажеш какво се е случило?
Тя го погледна така, сякаш беше забравила за съществуването му.
— Случи се това, че току-що ни прецакаха. Няма да получим помощта, на която разчитахме, за да се справим с Багър.
— Значи кавалерията няма да се появи?
— Никаква кавалерия.
— От Рубън научих някои неща за Оливър. Той ли трябваше да ни помогне?
— Да, но току-що се отказа. Явно си има друга, по-важна работа.
— И какво ще правим сега? — извика Пади и гневно удари с длан облегалката на стола.
— Ще бягаме. Багър със сигурност ще постави под наблюдение гарите и летищата, но няма достатъчно хора, за да покрие и пътищата. Налага се да зарежем камиона ти.
— И накъде ще бягаме?
— Има ли значение? Важното е да не сме тук.
— А на Джери ще му се размине, така ли?
— По-добре да му се размине, отколкото да попаднем в ръцете му, нали? Ще изчакаме, преди да подновим битката.
— На мен не ми остава много време. Или ще го направя сега, или изобщо никога.
— Вече ти казах, че нямаме подкрепа.
— Ще измислим нещо друго.
— Не можеш сам да се справиш с Джери.
— Нали сме двама?
Тя извърна очи към прозореца и поклати глава.
— Знаеш ли колко дълго планирах удара срещу него?
— Със сигурност по-дълго от времето, което ми остава. Но аз няма да се откажа. Не мога да се откажа.
— До вчера дори не си мислил, че можеш да спипаш Джери. Какво те накара да се промениш?
— Ти! — скочи на крака Пади и хвана ръката й. — Вече знаеш, че съм бил в затвора, когато убиха майка ти. Вярно, и сега не съм стока, но не съм подлец, както си мислеше!
— Нима искаш да кажеш, че го правиш заради мен?
— Не само заради теб, но и заради Тами. Тя не заслужаваше да умре по този начин. Всъщност и заради себе си, защото Багър ми отне единствения човек на света, когото обичах истински!
Обърна се и срещна втренчения поглед на дъщеря си.
— Не исках да прозвучи по този начин, Анабел — объркано добави той.
Тя докосна белега под окото си и горчиво промълви:
— Никога не съм се заблуждавала, че изпитваш някакви чувства към мен.
Пади протегна ръка да я докосне, но тя се дръпна като опарена.